И двете основни британски партии потъват в избирателните плаващи пясъци

Това лейбъристко държавно управление не е известно. Той получава приблизително 19 %, губи междинните избори за препоръки всъщност на всички места, трети е в подготовката за изборите както за шотландския, по този начин и за уелския парламент и е на път да бъде остро отритнат и в Лондон, цитадела. Нито тази средносрочна непопулярност е резултат от „ сложни решения “, които ще се изплатят по-късно. Точно противоположното, както е в този момент: посредством отсрочване на сложни решения, предизборните бюджети на лейбъристите ще бъдат такива, в които обществените разноски падат, а налозите се усилват, неортодоксален метод към битката за преизбиране.

Казвам това, тъй като до момента в който множеството лейбъристки депутати и държавни помощници са погълнали казуса, един екстравагантен, само че авторитетен диалог на малцинството, като че ли първата фаза на сър Кийр Стармър е била триумф и затова, че неотдавнашното премахване на всемогъщия втори шеф на кабинета на Стармър, Морган Максуини, е необяснима покруса. Казаха ми, че никой не е имал по-лазерен фокус върху гласоподавателите, които лейбъристите би трябвало да завоюват. Това, че тези гласоподаватели са били в огледалото за назад виждане и са се отдалечавали през последните 18 месеца, явно е незначителна детайлност.

Въпреки това, множеството от висшите ешелони на лейбъристите признават, че държавното управление е ръководено зле и се движи към злополука (въпреки че някои от желаните от тях пътища за бягство са композиция от необичайно и оптимистично – което допуска, че държавно управление, което към този момент е повишило или въвело серия от налози върху благосъстоянието може да финансира по-добри публични услуги с още повече, например). И тези, които предизвестяват против и желаят лейбъристите да се насочат към своето меко ляво, наподобява не са забелязали, че дистанцията сред актуалното лейбъристко държавно управление и едно меко ляво е в действителност доста малко. 

Средностатистическият народен представител от Лейбъристката партия схваща, че до момента решенията на държавното управление след спечелването на властта през юли 2024 година са ги сложили на пътя към изборно изгубване, в случай че нещо не се промени. Парламентаристите от другата проблематична партия на Обединеното кралство, консерваторите, в по-голямата си част са в цялостно незнание. Лидерството на Кеми Баденок беше подкрепено през последните месеци от повишаващи морала изяви в Камарата на общините и от усъвършенстване в личните й персонални рейтинги. 

Виждал съм доста изненадващи неща в английската политика, само че в никакъв случай не съм предполагал, че ще чуя толкоз доста възрастни да настояват, че способността да прониже на шиш министър-председател, чието обхванато от рецесия държавно управление се е забъркало в не един, а два абсурда със полови закононарушения против деца в бърза поредност, е белег на водач на опозицията, който съдържа нещото на величието. Всъщност това ни оставя малко по-малко от това, което в миналото може да се смята за съществена подготвеност. Фактът, че Консервативната партия сега изостава както от реформистите, по този начин и от лейбъристите в анкетите, рядко се намесва в диалозите за бъдещето на партията на торите. 

В предишното да имаш единствено дребна преднина против борещо се държавно управление с право би било признато като знак, че не всичко е наред с главната съпротива. Да освен не успееш да установиш командваща преднина, само че да си зад и на трето място и това да се възприема не просто като съответно показване, само че като знак, че водачът си стъпва на краката, е учудващо, учтиво казано.

Вярно е, че Баденок е по-малко непопулярна от противниците си – никой в ​​британската политика в наши дни не е известен – тъй като тя е по-малко поляризираща от Найджъл Фараж. Но доста водачи на либералдемократите са били по-популярни от техните сътрудници от лейбъристите: това не е помогнало на тази партия да си възвърне статута на старите либерали като съществена опция на консерваторите.

Има някакъв тип бъдеще за една свита партия на торите като метод уважаваните хора да гласоподават против лейбъристите, без да гласоподават за промяна, тъкмо както либералдемократите от време на време са били метод за гласоподаване на заможните против консерваторите, без да се постанова да поставяте отметка в квадратчето на лейбъристите. Но това не е бъдеще, което торите би трябвало да желаят или да одобряват без пердах, както вършат сега. 

Заблудата на лейбъристите се основава на неуспеха да видят, че очакванията им за преизбиране ще се дефинират от политическите им досиета и това, което реализират. Преследването на по-добри рейтинги в социологическите изследвания води до куп „ положителни на хартия “ офанзиви против бизнеса и несъответстващо повишение на налозите. Това значи, че партията рискува да влезе в идващите избори както с неприятно представящи се публични услуги, по този начин и с болна стопанска система. Стармър не би трябвало да се измества наляво или да бъде „ самоуверен “ — той и партията би трябвало да помислят по-задълбочено за проблемите на страната и по какъв начин да ги разрешат, нещо, което ще стане по-лесно, в случай че това, което един народен представител назовава „ климатът на боязън и неприязън към нови хрумвания “, който се излъчва от Даунинг стрийт, се разсее. 

Противният проблем на консерваторите е, че партията вижда прекомерно ясно низходящата траектория на лейбъристите. Но това приспива депутатите в рисково блаженство по отношение на личното им усложнение. Обичайно преживяване е да чуете народен представител от торите да излага ясно за какво това държавно управление се проваля, единствено с цел да се трансформира в доктор Панглос, когато приказва за личната си страна. Провалът на труда не е гаранция за триумф на консерваторите, а пожелателното мислене от типа „ нещо ще се случи с Фараж “ не е тактика за победа над промяната. 

И двете страни би трябвало да се трансформират и то бързо. Лейбъристите би трябвало да признаят, че техните шансове за преизбиране през 2029 година зависят не от това, което е известно през 2026 година, а от това, което ще се изплати до тогава. Междувременно консерваторите би трябвало да одобряват, че като исторически най-успешната политическа партия на Англия, опитите да се трансформират в ехтене на промените, антисистемна партия, в никакъв случай няма да проработят. И на двете партии изтича времето, с цел да предотвратят освен проваляне на идващите избори, само че и унищожаването си като съществени партии в държавното управление.