Мнение: Какво направи Дюк Елингтън истински гений

Бележка на редактора: Сами Милър е подготвен в Джулиард джаз барабанист и музикален възпитател. Мненията, изразени в този коментар, са негови. Вижте още мнение в CNN.

Тази пролет се навършват 50 години от гибелта на Дюк Елингтън и това, което щеше да бъде неговият 125-и рожден ден. Защо от стотиците музиканти, които наелектризираха нощните клубове на Харлем, това „ Дюк “ беше името, което стана синоним на джаз? Какво просветление би трябвало да извлечем от забележителната кариера на този началник на група, пианист и композитор?

Ранното му начало сигурно не предвещава музикално великолепие. Подобно на доста деца, Елингтън отхвърля да тренира – избира да замахва с бейзболни топки, пред да замахва с ритми на пианото. Всъщност, когато неговият преподавател по пиано беше хазаин на рецитал с всички нейни възпитаници, „ Аз бях единственият, който не можеше да изиграе неговата роля “, написа Елингтън в своята автобиография от 1973 година

Едва след пубертета Елингтън стартира да се интересува повече от музиката, мотивиран най-вече от желанието си да притегля дами. Нещо повече, Елингтън в никакъв случай не е бил добър читател на музика, защото той беше най-вече самообразован и пътуването му не беше директен изстрел към върха: първото му навлизане в музикалната сцена в Ню Йорк продължи единствено няколко месеца, преди да се завърне вкъщи във Вашингтон, откакто не съумя да си откри задоволително работа. Докато Ренесансът на Харлем беше в разгара си, сцената беше спортна и Елингтън удари репликата си прекомерно рано.

Всичко това се променя през 1924 година, когато Елингтън намира сътрудниците си от групата и стартира да ги включва в своя креативен развой. Докато други банди по това време разчитаха на авансово написани аранжименти, закупени от издателства, уменията на Ellington за четене на Ellington направиха потреблението на борсови диаграми предизвикателство. Той бързо трансформира този недостиг в преимущество, създавайки собствен личен, на слух, с групата си.

Освободени от догматичните рамки на консерваторията, Елингтън и групата му съумяха да отпечатат върху аранжиментите си собствен личен неповторим жанр - съчетавайки двоякост от стегнати и изтънчени ритми от епохата на джаза с безграничен невисок блус и безпогрешните ръмжене и плачещи инструментални сола, които станаха тяхна запазена марка.

Както споделя Елингтън, неговите композиции са „ продължаваща автобиография... музиката ми приказва за новите хора, които не преставам да срещам, изключително за новите мъже, които минават през групата и от време на време остават. Използвам техните характерни способи за изложение и всичко това става част от моя личен жанр.

Да познаваш Дюк Елингтън значи да познаваш групата му – макар че малко на брой могат да назоват другите й членове през днешния ден. Определящият тон на неговата чартърна група идва от барабаниста Сони Гриър. Преди комплектите барабани да бъдат стандартизирани, Гриър избра да включи гонгове, тимпани и камбанки, давайки на групата по-оркестрово перкусионно небце.

Бъбър Майли, ранен тромпетист на Елингтън, възприе нишов жанр на музикантите от Ню Орлиънс, които използваха тоалетно бутало, с цел да основат ръмжащия тон „ wah wah “, който емулира човешкия глас, и го разпространяваха на естрадата на Елингтън. Стилът на Майли беше толкоз инфекциозен, че повлия на китарния педал „ wah “ на Джими Хендрикс съвсем петдесет години по-късно.

Хари Карни, който свири обилни сола на баритон саксофон в групата на Елингтън, направи гражданска война в бари саксофона: трансформирайки го от нов инструмент в главен детайл на всяка последваща огромна група.

И въпреки всичко най-интимната връзка на Елингтън беше с сътрудника му пианист Били Стрейхорн, който беше, по думите на Елингтън, „ моята дясна ръка, моята лява ръка, всички очи в задната част на главата ми, мозъчните талази в неговата глава и неговите в моята. ” Елингтън се среща с младия Стрейхорн, когато свири в Питсбърг; Стрейхорн се изправи против Елингтън зад кулисите и скочи на пиано, с цел да покаже по какъв начин би аранжирал парчето по друг метод. Елингтън беше толкоз изумен от уменията му, че нае Стрейхорн.

Strayhorn става аранжор, композитор и асистент за всичко належащо за поддръжка на ансамбъла. Стрейхорн в действителност е композиторът на присъщата мелодия на Елингтън „ Take the 'A' Train “— текстът е въодушевен от напътствията, дадени от Елингтън на Стрейхорн, с цел да стигне до къщата си: Трябва да вземете влака „ А “/За да отидете до Sugar Hill нагоре в Харлем.

Техният тон беше неповторим за тях като колектив. Геният на Елингтън беше да извади най-хубавото от своите сътрудници от групата и да показа гения на всеки музикант. „ Елингтън свири на пиано, само че същинският му инструмент е групата “, сподели Стрейхорн.

Елингтън имаше забележителна дарба да издига хората към себе си и да им разрешава да издигат него на собствен ред. Той беше въодушевен от сътрудниците си от групата и, ненапълно спорно, събра техните хрумвания, с цел да реализира музикално великолепие. Този способ е бил обект на спор в артистичната общественост, като някои го виждат като кражба, до момента в който други настояват, че това е просто натурален креативен развой. „ Той щеше да краде като вманиачен, няма въпроси за това “, сподели клапанният тромбонист на Елингтън Хуан Тизол.

Друг сътрудник от групата, Лорънс Браун, сподели непосредствено на Елингтън: „ Не те считам за композитор. Вие сте компилатор. Но от тези хора Елингтън съумя да извлече най-хубавото и без Елингтън тези хора евентуално в никакъв случай нямаше да се повдигнат до равнището на музикално съвършенство, което реализираха с него. Както сподели тромпетистът на Елингтън Кларк Тери, „ [Елингтън е] компилатор на каузи и хрумвания, с огромна дарба да направи нещо от това, което евентуално би било нищо. “

Докато навлизаме в стогодишнината от разцвета на Елингтън, коства си да проучим какво от неговия безподобен живот и кариера си коства да се учим, да подражаваме, компилираме или, дръзвам да кажа, да открадна?

Като оставим настрани проблемите с заемите, геният на Елингтън не беше прекомерно горделив да допусне други в своя креативен развой и да разреши на други да допълват там, където той имаше дефекти. Той обичаше да чува по какъв начин Стрейхорн взема един от неговите аранжименти и го трансформира в по-пълна, по-реализирана картина на това, което Елингтън търси.

Въпреки че това е името на Елингтън на обложката на албума, повода да одобряваме името му като синоним на джаз е поради музиката, основана от неговата група. Елингтън имаше неутолим апетит за генериране и основаване с сътрудниците си от групата – свирейки с тях в продължение на 50 години през Голямата меланхолия, Втората международна война и даже страховития напредък на Rock N’ Roll. С придвижване на възрастта той написа все по-амбициозни творби – отказвайки да се ограничи до шлагерите си от ерата на суинга. Пише сюити, мюзикъли и духовни концерти. Ако включваше музика, Елингтън се опита, постоянно с групата си.

Вземете нашия безвъзмезден седмичен бюлетин

Животът му е доказателство за обстоятелството, че артистичният развой постоянно е бил предопределен да бъде взаимен и че никой човек - даже великият човек - не е остров. Кариерата му е увещание, че няма сурогат на работата с други, които ви карат да бъдете най-хубавата версия на себе си и които вие на собствен ред можете да издигнете да бъдат най-хубавата версия на себе си.

Твърде постоянно този урок е подобен, който липсва в метода, по който преподаваме музика през днешния ден. В нашето лимитирано време ние подчертаваме нуждата обособеният възпитаник да бъде занаятчия на всичко – четене, писане, техника – само че подценяваме уменията, нужни за свирене добре с другите в групата, а точно да бъдеш задоволително сигурен, с цел да поискаш помощ от другите. Ако животът на Елингтън е някакво управление, погледът към другите единствено усилва насладата и хубостта на творението.