Мнение: Какво направи Дюк Елингтън истински гений
Бележка на редактора: Сами Милър е обучен в Джулиард джаз барабанист и музикален педагог. Мненията, изразени в този коментар, са негови. Вижте още мнение в CNN.
Тази пролет се навършват 50 години от смъртта на Дюк Елингтън и това, което щеше да бъде неговият 125-и рожден ден. Защо от стотиците музиканти, които наелектризираха нощните клубове на Харлем, това „Дюк“ беше името, което стана синоним на джаз? Какво прозрение трябва да извлечем от забележителната кариера на този ръководител на група, пианист и композитор?
Ранното му начало със сигурност не предвещава музикално величие. Подобно на много деца, Елингтън отказва да тренира – предпочита да замахва с бейзболни топки, пред да замахва с ритми на пианото. Всъщност, когато неговият учител по пиано беше домакин на рецитал с всички нейни ученици, „Аз бях единственият, който не можеше да изиграе неговата роля“, пише Елингтън в своята автобиография от 1973 г.
Едва след пубертета Елингтън започва да се интересува повече от музиката, мотивиран предимно от желанието си да привлича жени. Нещо повече, Елингтън никога не е бил добър четец на музика, тъй като той беше предимно самоук и пътуването му не беше пряк изстрел към върха: първото му нахлуване в музикалната сцена в Ню Йорк продължи само няколко месеца, преди да се завърне у дома във Вашингтон, след като не успя да си намери достатъчно работа. Докато Ренесансът на Харлем беше в разгара си, сцената беше състезателна и Елингтън удари репликата си твърде рано.
Всичко това се променя през 1924 г., когато Елингтън намира колегите си от групата и започва да ги включва в своя творчески процес. Докато други банди по онова време разчитаха на предварително написани аранжименти, закупени от издателства, уменията на Ellington за четене на Ellington направиха използването на борсови диаграми предизвикателство. Той бързо превърна този дефицит в предимство, създавайки свой собствен, на слух, с групата си.
Освободени от догматичните рамки на консерваторията, Елингтън и групата му успяха да отпечатат върху аранжиментите си свой собствен уникален стил - съчетавайки двойственост от стегнати и изтънчени ритми от епохата на джаза с неограничен нисък блус и безпогрешните ръмжене и плачещи инструментални сола, които станаха тяхна запазена марка.
Както казва Елингтън, неговите композиции са „продължаваща автобиография... музиката ми говори за новите хора, които продължавам да срещам, особено за новите мъже, които минават през групата и понякога остават. Използвам техните специфични начини за изразяване и всичко това става част от моя собствен стил.
Да познаваш Дюк Елингтън означава да познаваш групата му – въпреки че малцина могат да назоват другите й членове днес. Определящият звук на неговата чартърна група идва от барабаниста Сони Гриър. Преди комплектите барабани да бъдат стандартизирани, Гриър избра да включи гонгове, тимпани и камбанки, давайки на групата по-оркестрово перкусионно небце.
Бъбър Майли, ранен тромпетист на Елингтън, възприе нишов стил на музикантите от Ню Орлиънс, които използваха тоалетно бутало, за да създадат ръмжащия звук „wah wah“, който емулира човешкия глас, и го популяризираха на естрадата на Елингтън. Стилът на Майли беше толкова заразителен, че повлия на китарния педал „wah“ на Джими Хендрикс почти петдесет години по-късно.
Хари Карни, който свири пищни сола на баритон саксофон в групата на Елингтън, направи революция в бари саксофона: превръщайки го от нов инструмент в основен елемент на всяка следваща голяма група.
И все пак най-интимната връзка на Елингтън беше с колегата му пианист Били Стрейхорн, който беше, по думите на Елингтън, „моята дясна ръка, моята лява ръка, всички очи в задната част на главата ми, мозъчните вълни в неговата глава и неговите в моята. ” Елингтън се запознава с младия Стрейхорн, когато свири в Питсбърг; Стрейхорн се изправи срещу Елингтън зад кулисите и скочи на пиано, за да покаже как би аранжирал парчето по различен начин. Елингтън беше толкова поразен от уменията му, че нае Стрейхорн.
Strayhorn става аранжор, композитор и помощник за всичко необходимо за подкрепа на ансамбъла. Стрейхорн всъщност е композиторът на характерната мелодия на Елингтън „Take the 'A' Train“— текстът е вдъхновен от указанията, дадени от Елингтън на Стрейхорн, за да стигне до къщата си: Трябва да вземете влака „А“/За да отидете до Sugar Hill нагоре в Харлем.
Техният звук беше уникален за тях като колектив. Геният на Елингтън беше да извади най-доброто от своите колеги от групата и да представи таланта на всеки музикант. „Елингтън свири на пиано, но истинският му инструмент е групата“, каза Стрейхорн.
Елингтън имаше забележителна способност да издига хората около себе си и да им позволява да издигат него на свой ред. Той беше вдъхновен от колегите си от групата и, донякъде противоречиво, събра техните идеи, за да постигне музикално величие. Този метод е бил обект на дебат в артистичната общност, като някои го виждат като кражба, докато други твърдят, че това е просто естествен творчески процес. „Той щеше да краде като луд, няма въпроси за това“, каза клапанният тромбонист на Елингтън Хуан Тизол.
Друг колега от групата, Лорънс Браун, каза директно на Елингтън: „Не те смятам за композитор. Вие сте компилатор. Но от тези хора Елингтън успя да извлече най-доброто и без Елингтън тези хора вероятно никога нямаше да се издигнат до нивото на музикално съвършенство, което постигнаха с него. Както каза тромпетистът на Елингтън Кларк Тери, „[Елингтън е] компилатор на дела и идеи, с голяма способност да направи нещо от това, което вероятно би било нищо.“
Докато навлизаме в стогодишнината от разцвета на Елингтън, струва си да проучим какво от неговия неподражаем живот и кариера си струва да се учим, да подражаваме, компилираме или, смея да кажа, да открадна?
Като оставим настрана проблемите с кредитите, геният на Елингтън не беше твърде горд да допусне други в своя творчески процес и да позволи на други да допълват там, където той имаше недостатъци. Той обичаше да чува как Стрейхорн взема един от неговите аранжименти и го превръща в по-пълна, по-реализирана картина на това, което Елингтън търси.
Въпреки че това е името на Елингтън на обложката на албума, причината да приемаме името му като синоним на джаз е заради музиката, създадена от неговата група. Елингтън имаше ненаситен глад за генериране и създаване с колегите си от групата – свирейки с тях в продължение на 50 години през Голямата депресия, Втората световна война и дори страховития възход на Rock N’ Roll. С напредване на възрастта той пише все по-амбициозни произведения – отказвайки да се ограничи до хитовете си от ерата на суинга. Пише сюити, мюзикъли и духовни концерти. Ако включваше музика, Елингтън се опита, винаги с групата си.
Вземете нашия безплатен седмичен бюлетин
Животът му е доказателство за факта, че артистичният процес винаги е бил предназначен да бъде съвместен и че никой човек - дори великият човек - не е остров. Кариерата му е напомняне, че няма заместител на работата с други, които ви карат да бъдете най-добрата версия на себе си и които вие на свой ред можете да издигнете да бъдат най-добрата версия на себе си.
Твърде често този урок е такъв, който липсва в начина, по който преподаваме музика днес. В нашето ограничено време ние подчертаваме необходимостта отделният ученик да бъде майстор на всичко – четене, писане, техника – но пренебрегваме уменията, необходими за свирене добре с другите в групата, а именно да бъдеш достатъчно сигурен, за да поискаш помощ от другите. Ако животът на Елингтън е някакво ръководство, погледът към другите само увеличава радостта и красотата на творението.
