Проблемът на Китай е в излишните спестявания, а не в прекалено големия капацитет
Писателят е старши сътрудник във Фондацията за международен мир Карнеги
Докато Китай и търговските му партньори продължават да се сблъскват ожесточено по отношение на производството свръхкапацитет и глобална търговия, голяма част от дискусията изглежда протича с различни цели.
Излишният китайски капацитет в целевите индустриални сектори е една от спорните области. Друг проблем са излишните китайски спестявания, водени от потискането на вътрешното търсене. Тези две спорни точки са много различни, но анализаторите и политиците от двете страни изглежда ги бъркат.
В първия случай Пекин се е насочил към определени индустрии като електрически превозни средства и слънчеви панели, които смята, че са стратегически важен и е приложил политики, които са предназначени да дадат на китайските производители в тези сектори дългосрочно сравнително предимство. Няма нищо особено китайско в тази стратегия. Повечето големи икономики също прилагат политики за подкрепа или защита на облагодетелстваните сектори.
Тъй като тези политики работят за сметка на чуждестранните производители, те често предизвикват голямо недоволство, но голяма част от тази реакция е самоцелна. Сравнителното предимство, което е това, което движи ползите от търговията, предполага, че някои страни са в състояние да произвеждат определени стоки по-ефективно от други. Целта на търговията в края на краищата е да концентрира производството в тези страни, които имат сравнително производствено предимство.
Но сравнителното предимство се реализира само в обмена на стоки, а не в тяхното производство. Тук възниква проблемът с излишните китайски спестявания. Структурно високият процент на вътрешни спестявания в Китай е резултат от продължила десетилетия стратегия за развитие, при която доходът се прехвърля ефективно от домакинствата, за да се субсидира страната на предлагането на икономиката – производството на стоки и услуги. В резултат на тези трансфери растежът на доходите на домакинствата отдавна изостава от растежа на производителността, оставяйки китайските домакинства неспособни да консумират голяма част от това, което произвеждат.
Някои от тези субсидии са изрични, но повечето са под формата на неявни и скрити трансфери. Те включват насочен кредит, подценена валута, трудови ограничения, слаби мрежи за социална сигурност и свръхинвестиции в транспортна инфраструктура. Тези различни политики автоматично увеличават китайските спестявания. Като ефективно изнася излишните спестявания чрез субсидиране на производството на стоки и услуги, Китай е в състояние да екстернализира произтичащия от това дефицит на търсене.
Фактът, че Китай доминира в определени производствени сектори, е напълно съвместим със свободната търговия и сравнителното предимство . Излишните спестявания създават проблем за глобалната икономика - и трябва да се отбележи, че много страни освен Китай участват в подобно поведение, включително Германия и Япония. Проблемът е, че тези излишни спестявания представляват потискане на вътрешните заплати, а оттам и на вътрешното търсене, за постигане на глобална конкурентоспособност.
Това са класически търговски политики на "просяк-твой съсед", при които безработицата - следствие от дефицит на вътрешния пазар търсене — изнася се чрез търговски излишъци. Тези излишъци трябва да бъдат поети от търговските партньори, обикновено под формата на по-висока безработица, по-високи фискални дефицити или по-високи дългове на домакинствата.
Ето защо политическите последици от двете точки на спора са много различни. Проблемът с излишните спестявания може много да влоши проблема с излишния капацитет. Страните с търговски дефицит се стремят да защитят икономиките си от излишните спестявания на страни с дефицит на търсене. Това може да бъде под формата на ограничения върху търговията или върху притока на капитал.
Пекин без съмнение ще продължи да защитава и подкрепя индустриите, които смята за стратегически важни, както и САЩ, ЕС и останалият свят. Това неизбежно ще доведе до сблъсъци, нарастващ протекционизъм и широко разпространен свръхкапацитет в някои сектори. В една добре функционираща глобална търговска система държавите произвеждат стоки, за които имат сравнително производствено предимство, и след това ги обменят за стоки, за които нямат. Така глобалната икономика е в по-добро състояние, дори ако отделните сектори страдат.
Когато целта на износа обаче е да изнесе навън проблема със слабото вътрешно търсене, световната икономика може само да бъде още по-лоша, както отбеляза Джон Мейнард Кейнс в Бретън Уудс. Светът трябва да разреши проблема с излишните спестявания и небалансираната търговия, дори когато отделните държави се сблъскват поотделно за свръхкапацитет и сравнително предимство.
