„Той диша“: Моите два часа под развалините на Газа след израелски удар
Град Газа — На сутринта, когато се случи немислимото, баща ми държеше радиото близо до себе си, надявайки се новините бюлетинът може да донесе някакво облекчение, като например новина за прекратяване на огъня. Майка ми се опитваше да даде успокояващ тон след поредната дълга и безсънна нощ в семейния ни дом в центъра на град Газа.
„Надявам се, че днешният ден ще мине спокойно или поне ще бъде нещо различно от снощи“, каза ни тя.
Онази сутрин – 7 декември – след като се свързах с новинарското ми бюро в Доха, за да ги уведомя, че сме преживели тежката нощна бомбардировка, аз се присъединих към моя 65-годишен баща Рафик, който слушаше новините.
Никой от нас нямаше представа какво предстои.
Случи се за няколко милисекунди. В един миг утринното ярко слънчево греене изчезна, докато целият свят потъна в мрак и двегодишният ми син Рафик, съпругата ми Асмаа, баща, майка Надя и сестра Фатма бяха хвърлени в черен свят от задушаващ прах, дим и огън.
Всичко сякаш изчезна. Всичко, което знаех, беше, че болката преминава през тялото ми и бях в капан под това, което по-късно научих, беше тежестта на тавана, притиснат върху мен и семейството ми.
В паника изкрещях имената на семейството си едно по едно. Тъй като не можех да видя нито един от тях, се молих и плачех някой от тях да ми отговори.
Никой от тях не го направи.
Няколко мига по-късно припаднах.
Пълно объркване
Часове по-късно гласовете бяха първите.
Приглушени викове „Той също е жив!“ това стана "Той диша!". За мен нямаше значение. Всичко, което ме интересуваше, беше да разбера дали семейството ми е в безопасност.
„Всички те са добре, не се тревожи за тях“, увери ме непознат, опитвайки се да спре притока на кръв от ръцете и счупените ми пръсти.
„Само, моля, не правете никакви усилия да се движите – дръжте главата си изправена“, инструктира той, докато претърсваше тялото ми за други наранявания и рани.
Почувствах само пълно объркване. Не можех да разбера какво се случва. Не разбрах кои са всички тези хора или как бяхме ударени от въздушен удар, който никой не беше чул да идва. Не можех да кажа къде е семейството ми или да мисля ясно за случилото се.
Помня обясненията. Бяха минали два часа, откакто къщата беше бомбардирана. През цялото това време бяхме останали затрупани под развалините, лежащи там, докато съседите ни се бореха неистово да пробият циментовите стени на къщата, за да стигнат до нас.
Когато бавно започнах да разбирам какво се е случило, болката, която изпитвах, сякаш се засили.
Всички получихме наранявания по време на въздушния удар. Спомням си как синът ми Рафик крещеше, лицето му беше изцапано с кръв и прах, докато непознати се опитваха да го почистят.
Как оцеляхме след бомбардировките, стъклата и метала, които падаха върху нас, докато двуетажната сграда се срутваше над главите ни, не мога да кажа. Все още изглежда като чудо.
Но въпреки че този въздушен удар не ни уби, той унищожи нещо вътре в нас. То унищожи всички последни остатъци, които имахме от нормалността и от продължаването на живота. В един малък миг то пося семената на душевните рани, които ще носим всеки ден със себе си цял живот.
Седмица безкрайна агония
Нашите съседи успяха да ни окажат незабавна първа помощ, като почистиха и превързаха раните ни. Но нямаше нищо, което да облекчи болката, която сега измъчваше телата ни. Никой не си е правил илюзии, че достъпът до медицинска помощ ще бъде лесен.
Болниците и медицинските заведения са сериозно засегнати от бомбардировките. Липсата на адекватни медицински консумативи доведе до това, че много от ранените по-късно загубиха живота си от инфекция. Преместването където и да е в северната част на Газа крие сериозен риск да бъдете набелязани от израелски снайперист или да бъдете хванати от залпов огън. Независимо от това, въпреки заповедите на израелските сили да напуснат, тази област остава дом на стотици хиляди цивилни, всички от които трябва да издържат на тези рискове ежедневно.
В продължение на шест дни, в руините на нашия дом, мечтаехме да намерим болкоуспокояващи – или нещо, което най-малкото ще ни позволи да заспим.
Нямаше такива.
Казаха ни, че сме имали късмета да оцелеем след бомбардировката. Въпреки че това може да е вярно, то предлага малко комфорт през нощта, когато болката от нараняванията ви става неописуема, лишавайки ви от сън или какъвто и да е комфорт.
Инфекцията е постоянна грижа. Всеки път, когато се появи първата следа от замърсяване, раните трябва да се почистят с гореща вода, толкова гореща течност, че изгаря здравата кожа около раната. Беше трудно да накараме Рафик да разбере, че не се опитваме да го изгорим. Все пак, въпреки че болката от изгарящата вода беше по-голяма от тази от всяка инфекция, той я прие.
Не си струва да мислите за алтернативата.
Бягство в ужас
Измина една седмица и започнахме да забелязваме някои подобрения в здравето си. През цялото време бомбардировката продължава.
Около обяд на 14 декември нашият квартал беше подложен на огромен въздушен и артилерийски обстрел. Беше невероятно и изглеждаше напълно безразборно. Съседите ни умираха всяка минута. Много други бяха ранени.
Когато израелските войски пристигнаха след бомбардировката, тези, които можеха, избягаха, за да спасят живота си – включително семейството ми. Мога само да опиша този момент като чист терор. Тези, които бяха улучени или ранени в резултат на баража, бяха изоставени.
Да спреш и да помогнеш означаваше да умреш.
Докато вървяхме на зигзаг по улиците сред тълпи от ужасени хора, болката от раните ни се завърна с отмъщение.
Съпругата ми, нашият ужасен син на ръце, предложи да потърсим подслон в едно от училищата, управлявани от Агенцията на ООН за подпомагане и работа на палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), сравнително далеч от центъра на бомбардировките.
Там се присъединихме към хиляди други, всички от които говореха, че са оставили след себе си сцени на смърт и касапница.
Сега ни остава малко, освен най-важното. Няма налични храна и лекарства.
Няма достатъчно матраци и одеяла, които да предпазят от лютия студ през нощта. Чистата питейна вода е лукс, оставяйки на хората нищо за пиене освен мръсна вода, увеличавайки шансовете за бактериална инфекция и стомашно заболяване.
Децата, бременните жени, младите и възрастните хора са изправени пред една и съща ежедневна борба: оцеляване.
Животът в това училище е в очакване на смъртта.
Няма какво повече да загубим. Губихме приятели, близки, колеги, учители и лекари. Всичко – абсолютно всичко, което имахме – го няма.
Дори войната да приключи сега, ще ни отнеме години, за да започнем да си възвръщаме нещо от това, което сме загубили.
Нямаме представа кога отново ще имаме място, което можем да наречем дом.
