Травмата замества радостта за раждащите майки по време на войната на Израел срещу Газа
Джабалия, Ивицата Газа – В Джабалия радостта от посрещането на новородено е най-малкото помрачена.
Помрачени от болката от преместването, от това, че майките трябва да раждат, докато бойните самолети летят над тях, и от несигурността какво бъдеще ще имат тези бебета.
Ал Джазира разговаря с три жени, приютени в училище на Обединените нации в Джабалия в северната част на Газа, за техните бременности и раждания, загубите, които са претърпели и дали могат да извлекат радост от пристигането на бебетата си.
Ая
Ая Дийб седи в ъгъла на стая в училище, управлявано от Агенцията на ООН за подпомагане и работа на палестинските бежанци (UNRWA). Тя говори тихо, докато бебето й Яра спи до нея. Районът около нея е спретнат и подреден, а Яра е добре поддържана, покрита нежно с розово одеяло в преустроената седалка за кола, в която спи.
Оправяйки своята синя шарена роба, Ая разказва на Ал Джазира как се е страхувала да не загуби Яра, преди да се роди на Коледа.
Седмици преди раждането Ая – която отдавна е била изселена от дома си в Бир ан-Наая в северната част на Ивицата Газа – се мести от един несигурен подслон в друг, опитвайки се да избяга от израелските бомби.
„В първите дни на конфликта се бяхме преместили в къщата на чичото на съпруга ми в Завайда за безопасност. Но след това се насочиха към съседната къща и съпругът ми загина при тази атака“, казва тя.
След това бременната жена взе малкия си син Мохамед. върна се на север, за да остане със семейството си и продължи да се мести от едно място на друго, докато тя и родителите й не се озоваха в училище с хиляди други разселени хора.
„Бях толкова депресирана през последните месеци от бременността си. Има толкова много неща, от които се нуждае една бременна жена през последния й триместър, но нямаше достатъчно храна или дори чиста вода“, казва тя с изтощено лице, докато сдържаше емоциите си.
„Но най-лошото беше скръбта ми по съпруга ми и липсата му с мен по време на раждането.“
Раждането на Ая започна на Бъдни вечер, ескалира през нощта, докато родителите й не я заведоха в клиниката на приюта в 2 сутринта и тичаха навсякъде, опитвайки се да намерят акушерка, която да й помогне с раждането.
Яра пристигна малко след това, около 5 сутринта, според Ая – родена на пода на клиниката зад чаршаф, опънат в ъгъла на стаята, единственото уединение, което персоналът на клиниката можеше да осигури.
„Раждах и всичко, което чувах, бяха бойните самолети, които реват над главите ми, обстрелът. Имаше страх навсякъде“, казва Ая.
Яра не е получила акт за раждане и не е получила никакви ваксини. Майка й също не е получила медицинска помощ.
Попитана какво желае на дъщеря си, Ая отговаря: „Дълъг живот, изживян в мир без война. Те виждат толкова много от толкова ранна възраст.“
Ая е една от хилядите жени в Газа, принудени да раждат и да се грижат за новородените си по време на войната на Израел в отмъщение за атаките на Хамас на 7 октомври.
Войната опустоши системата на здравеопазване в Газа в момент, в който всеки ден се раждат 180 бебета, според данни на ООН. От 7 октомври до 5 януари Световната здравна организация документира 304 израелски атаки срещу здравни заведения в Газа, които също са убили повече от 300 медицински персонал.
Остра липса на медици и акушерки, съчетана с израелската обсада на Газа, заплашва живота на безброй бременни жени и бебета.
Раеда
Раеда ал-Масри също носи исдал, вездесъщата дреха, която жените в Газа носят, за да запазят личното си пространство.
Тя седи с кръстосани крака на пода в класна стая, където се е приютила, държи бебето си в поза за оригване, потупва леко дупето му, докато говори оживено с Ал Джазира.
Раеда е от Бейт Ханун и е изселена в Джабалия в първите дни на войната.
„Блокът, в който се приютихме, беше бомбардиран и аз бях извадена изпод развалините от спасителите, аз и по-големият ми син, който е на 14 месеца“, казва тя, обяснявайки как са се преместили в училище.
„Моут се роди точно тук, в класната стая преди около два месеца. Когато започна раждането ми, викахме линейка или нещо подобно, но нямаше средства. Никой не дойде да помогне.
„О, боже мой, беше толкова трудно раждане. Тук няма нищо, което да помогне по време на доставка. Дори нямах дрехи. Хората трябваше да се ровят наоколо, за да намерят нещо, в което да сложа Moath.“
Въпреки че Raeda успя да стигне до болницата Kamal Adwan след раждането на Moath за прегледи и на двамата, нямаше налични ваксини. Той остава неваксиниран.
„Казаха ми, че няма ваксини, … но вижте къде сме. Бебето е тук, в училището, където се разпространяват всякакви болести. В момента нещо му се случва с гърдите. Той диша трудно, но не мога да направя нищо.
„И аз не ям достатъчно, за да мога да го кърмя. Някои хора ми помогнаха, като ми донесоха формула.
„Желанието ми за сина ми е да живее, да е в безопасност, да има храна, дори памперси. Не искам да расте в нужда.“
Ъм Рейд
Ъм Раед също седи, държейки момченцето си, повито в пухкаво одеяло и спи дълбоко, може би успокоено от звука на гласа на майка си и нейните люлеещи се движения, докато го държи.
Той боледува често от раждането си, казва Ум Раед, очите й са широко отворени и сериозни, разочарованието, че не може да направи повече за детето си, се чете на лицето й.
„Стигнах пълен термин тук, в училищния приют“, разказва тя, „но раждането ми не започваше, вероятно от страха, в който живеех.
„Така че щях да ходя оттук до болница Камал Адуан, за да ме прегледат всеки ден. Правех това три дни – не можех да разбера защо раждането ми не започва.“
Подобно на хиляди други майки в Газа, когато раждането й наистина започна, тя трябваше да роди в елементарни, нехигиенични условия, без никакви предпазни мерки, просто защото здравната система на Газа беше изчерпана.
„От раждането не знам дали трябва да се съсредоточа върху контракциите си или върху звука на военните самолети над мен. Трябва ли да се тревожа за бебето си или трябва да се страхувам от каквито и атаки да се случват в този момент?
„Знаете ли, за толкова малко бебе то се е научило да разпознава звуците на бомбардировка. Винаги, когато има бомбардировки тук, той се стряска и се плаши. Не мисля, че толкова млади бебета трябва да разпознават опасността по този начин.“
На 9 октомври Израел засили обсадата си над Газа, отказвайки храна, вода и лекарства на своя народ, включително един милион деца, около една трета от които са на възраст под пет години.
Новородените са най-уязвими, тъй като майките им често не получават достатъчно калории, за да могат да ги кърмят, а адаптираното мляко е в недостиг.
Попитана какво желае за момченцето си, Ум Раед отговаря „ваксини“.
В по-дългосрочен план, казва тя, тя желае това, което всяка майка би пожелала на детето си, Раед да расте в здравословна среда, в мир и да не страда от нужда и да не научава за войната на толкова ранна възраст.
Въпреки това, трите майки са съгласни: това е реалността на войната, в която се раждат хиляди бебета, без да се вижда краят й.
Колкото и да желаят най-доброто за бебетата си, те също се страхуват какво може да им се случи, докато Израел продължава атаката си срещу Газа.
