„В Газа футболът е единственото спасение“: Палестинската звезда Махмуд Вади за войната
На 7 октомври палестинският футболист Махмуд Вади се възстановяваше от нараняване в Египет, когато Израел започна войната си срещу Газа след атаките на Хамас в Южен Израел.
29-годишният мъж от Хан Юнис в южната част на Газа прекара последните пет месеца в отчаяно търсене на новини за безопасността на приятелите и семейството си в обсадения анклав, докато пътуваше с палестинския национален отбор.
Той е преживял три израелски военни нападения над Газа – през 2008, 2012 и 2014 г. – и казва, че си спомня как прекарва всяка нощ, чудейки се дали ще успее да осъмне.
Уади, който сега живее в Кайро и играе за Arab Contractors в египетската Висша лига, беше част от отбора на Палестина за Азиатската купа на AFC през 2023 г. в Катар, където отборът записа исторически втори кръг.
Al-Fidayi (както палестинският отбор е известен на своите фенове) получи страстна подкрепа от тълпи от хора от различни страни, религии и възрастови групи, които се появиха в своите десетки хиляди, за да подкрепят палестинския отбор преди осминафинална елиминация от домакините и бъдещите шампиони Катар.
В разговор с Ал Джазира Уади разказва за трудностите да покаже най-доброто си представяне на терена, докато войната бушува у дома.
Ал Джазира: Израствайки в Газа, какво означаваше футболът за вас?
Уади: Футболът е единственото спасение от войната и израелската окупация. Младите хора и децата се обръщат към футбола, тъй като им отвлича вниманието от обстоятелствата. Футболът ги кара да се чувстват добре. В Газа обичаме футбола. Но войните, водени срещу нас през годините, тежките икономически условия и обсадата, която напълно затвори Газа и нейния народ, пречейки на децата да постигнат своите [футболни] мечти.
Израелската окупация винаги поставя бариери и пречки, които ни пречат да постигнем това и, за съжаление, хората напускат Палестина. Принудени сме да търсим варианти другаде.
Ал Джазира: Защо напуснахте Газа и колко трудно беше това решение?
Уади: Да напуснеш страната си, родината си, семейството и приятелите си за по-добро бъдеще не е лесно. Носи постоянно усещане за отчуждение и самота. Но ние правим жертви за нашите амбиции. Ние сме хора, които обичат живота, хора, които искат да живеят като другите и следват мечтите си. Трудността се крие във факта, че изоставяте хората, които обичате.
Сега живея в чужбина и семейството ми е в Газа, изложено на убийства, унищожение и разселване. Напуснах Газа, семейството и приятелите си, за да играя футбол, но живея в страх и безпокойство.
Не напускаме Палестина, защото не е красива страна. Безумно обичаме земята си, но трябва да търсим по-добър живот.
Ал Джазира: Какви са трудностите да бъдеш международен футболист за Палестина?
Уади: В светлината на израелската окупация и нейните пречки, не е лесно да си футболист. Има огромно въздействие, защото не можете да събирате играчи за футболни лагери в Палестина.
Играчи от Газа не могат да влизат в окупирания Западен бряг и обратно. Има играчи извън Палестина, които не могат да влязат и т.н. Въпреки трудните обстоятелства националният отбор на Палестина се събира в чужбина от различни места. Имаме играчи от окупирания Западен бряг, Ивицата Газа, Палестина 48, от различни палестински бежански лагери в окупираните територии и от диаспората.
Нито един отбор в света не може да премине през такива условия и да участва в престижен регионален шампионат [както ние имаме]. Това само по себе си се счита за голямо палестинско постижение и източник на гордост.
Винаги сме имали мечти и амбиции, но окупацията се опитва да смаже духа ни. Издигнахме се изпод развалините на три войни, за да стигнем до мястото, където сме сега, и се надяваме да продължим по този път. Ние черпим силата си от смелостта и твърдостта на нашия народ.
Ал Джазира: Колко трудно ви е да общувате с приятели и семейство у дома?
Уади: Много е трудно, особено когато комуникацията в Газа е прекъсната. Никога не съм оставял телефона си от началото на войната. Било то в Египет, докато пътуваме с отбора или по време на нашите тренировки.
Една сутрин брат ми изчезна. Никой в семейството ми не знаеше нищо поради прекъсване на комуникацията. Чувствах се много тревожен през тези 10 часа, докато не се чух с него.
Това е нашата ситуация: Постоянно чувство на безпокойство и невъобразими условия. Неописуемо е да не знаеш къде са близките ти, да се чувстваш безпомощен и неспособен да направиш нищо. Всичко, което можете да направите, е да се молите. Всяка секунда от живота ни е изпитание.
Ал Джазира: Как се чувствате, след като разговаряхте със семейството и приятелите си в Газа?
Уади: Те се опитват да опишат малка част от реалността, през която живеят всеки ден, но им е много трудно да предадат чувствата си. Думите не могат да опишат реалността на войната. Нашите разговори са съсредоточени върху суровите и горчиви условия, пред които са изправени. Но както всички останали в Газа, те остават смели.
Ал Джазира: Какво беше усещането да се срещнеш със семейството си след два месеца?
Уади: Срещнах майка си, братята и техните семейства в Египет след повече от 80 дни война. Имах образ в ума си за грозотата на войната, но когато погледнах слабите им лица, очи, крехки тела и бели коси, беше много по-лошо от всичко, което можех да си представя.
Преживял съм три войни. Беше страшно да прекарвам нощи в очакване да паднат бомби и покривът да ме смаже – но тази война не е същата.
Ал Джазира: Какъв е последният спомен от Газа в съзнанието ви?
Уади: Спомням си хората, тяхната привързаност и връзките им на любов. Чувствам се страхотно.
Последният ми спомен от Газа беше морето, улиците, сградите и графикът на електричеството – включено за осем часа и изключено за следващите осем.
Въпреки всичко Газа се развиваше всеки ден. Чисти улици, красиви съоръжения, ресторанти, хижи на морето – това е образът на Газа, запечатан в паметта ми.
Заслужаваше запазване на сладостта и красотата си. Въпреки войната, смъртта и разрушенията, той все още е красив и ще бъде още по-красив.
Както го построихме преди, ще го построим втори път, трети път и така нататък.
Ал Джазира: Ако можехте да се върнете в Газа сега, какво бихте направили?
Уади: Искам да се върна в Газа след края на войната и да изкажа съболезнованията си на семейството на най-добрия ми приятел Хамед, който беше убит в тази война. Искам да видя братята си и техните деца, приятелите си и искам да видя Газа и какво се случи с нея след цялото това унищожение.
Искам да споделя с хората част от тяхната мъка и спомени от войната. Искам да бъда част от тяхното страдание.
Ал Джазира: Как се почувствахте, когато видяхте ужасяващото видео на стадион Ярмук, унищожен от израелските сили?
Уади: Стадион Ярмук не е единственото разрушено съоръжение. Има хиляди джамии, църкви, офиси, болници, университети и училища. Не е пощадено дори дърво или камък.
Вкарах много голове на стадион Ярмук, докато стотици фенове ме аплодираха. Свеж в паметта ми остава образът на танка, който обикаля стадиона. Няма думи, които да опишат грозотата му. Но колкото и ужасяващи да са тези сцени, те не са толкова ужасяващи, колкото смъртта на деца и снимките на разбиването им на парчета, които виждаме всеки ден.
Не мога да ги забравя нито за миг. Те живеят в мен.
Ал Джазира: Когато стъпите на футболното игрище, можете ли да откъснете мислите си от войната в Газа?
Уади: Войната засяга семейството ми, приятелите ми и хората ми.
Братовчед ми беше убит като мъченик. Най-добрият ми приятел беше убит мъченик. Спомените ми от детството бяха унищожени. Окупацията унищожи всички животи в Газа.
Дори някой да оцелее в тази война, той няма да може да живее нормален живот. В Газа няма възможности за работа, няма образование, няма офиси или пазари. Там избиха целия живот. Не можем да забравим страданието, но то може да ни мотивира.
Свирепостта може да се види в [палестинския] отбор на терена. Той отразява характера на палестинския народ. Като играчи, ние се мотивираме да правим хората щастливи, дори и за един момент.
Извличаме силата си от страданието и непоколебимостта на нашия народ.
Интервюто е редактирано за дължина и яснота.
