Защитата на климатичните бежанци изисква правна дефиниция
По време на Конференцията на ООН за климата (COP28) в Дубай миналата година термините „климатични мигранти“ и „климатични бежанци“ отекнаха силно в заседателните зали и панелите. Тези етикети бяха страстно използвани от високопоставени служители на ООН, външни заинтересовани страни, учени и активисти, борещи се с последиците от изменението на климата.
По време на панелна дискусия подчертах, че тези термини нямат правна тежест и попитах за необходимостта от специфична правна защита за засегнатите от разселването, причинено от климата. Въпросът ми беше бързо затворен от организаторите на панела, изненадвайки присъстващите.
Мислите ми бързо се насочиха към много хора, разселени поради изменението на климата, които познавах: бежанците от Еквадор, които пристигнаха в Ню Йорк, търсейки убежище от екологичните сътресения у дома, жените в островите Сундарбан в Западен Бенгал, изправени пред бедствия, предизвикани от климата, но не мога да се преместя, и много от моите съседи в Бруклин, които са преживели повтарящи се разрушения на домове поради обилни валежи. Всички те нямат никаква форма на международна правна защита, която да им гарантира достоен живот.
За съжаление пренебрежителният отговор на COP28 отразява по-широк модел на отричане. Правното определение на „климатични бежанци“ е ожесточено обсъждано в световен мащаб по много причини. Критиците често твърдят, че приписването на миграцията единствено на изменението на климата прекалено опростява сложна мрежа от влияния върху човешката мобилност. Те твърдят, че тези термини намаляват ролята на институционалните и човешките реакции и социалните условия при трансформирането на стресорите от околната среда в кризи.
По този начин тази сложност прави невъзможно разграничаването между климатичните бежанци и икономическите мигранти. По ирония на съдбата този аргумент всъщност продължава да съществува заедно с прогнозите, според които възможни 1,2 милиарда души (PDF) може да бъдат разселени до 2050 г. поради опасности, свързани с изменението на климата.
След COP28 този повтарящ се припев отеква в съзнанието ми: „Не са необходими правни промени; ние го покриваме с инициативи на ООН като Глобалния договор за безопасна, организирана и законна миграция от 2018 г.“, който ангажира (PDF) страните да създадат „благоприятни политически, икономически, социални и екологични условия за хората да водят мирен, продуктивен и устойчив живот в собствената си страна и да изпълнят личния си стремеж”.
Във втората си цел договорът подчертава необходимостта от съгласувани подходи при справяне с предизвикателствата на миграцията на фона както на внезапни, така и на постепенни природни бедствия, като настоява за интегрирането на проблемите на разселването в стратегиите за готовност при бедствия.
Нека спрем за момент. Докато тези политики предвиждат готовност, те са забележително недостатъчни в предлагането на стабилно правно признание и защита на онези, които са изправени пред климатични кризи и необходимостта да се преместят – включително групите и лицата в примерите, които споделих по-рано.
Тази липса на конкретна правно дефинирана рамка създава пречки за лицата, търсещи миграционен статут поради въздействието на изменението на климата.
Призивите за създаване на международни правни рамки, пригодени за справяне с миграционните нужди, произтичащи от фактори на околната среда, се приравняват на отваряне на кутията на Пандора. Някои предполагат, че това може да оспори Конвенцията за бежанците от 1951 г., която дефинира термина „бежанец“ стриктно по линията на „страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение“.
Те се притесняват, че разплитането, което би добавило защита на климата и околната среда, може да дестабилизира нашите и без това крехки глобални ангажименти за защита на всички права на бежанците. Те предупреждават, че това отваряне може да засенчи тежкото положение на онези, които бягат от преследване и конфликти.
Моето съчувствие към тази загриженост е дълбоко. Съгласен съм, че тази критика заслужава внимателно разглеждане. Но тук е същината: Неотложността за справяне с предизвиканите от климата хуманитарни кризи не трябва да бъде парализирана от сложността на дипломацията или страха от потенциални вторични трусове.
Нека бъдем ясни: Болките от всяка форма на преследване и търсенето на убежище от конфликти изискват незабавни действия. Но не бива да позволяваме тези сложности да забулят неотложността на преосмислянето на международните споразумения.
Международните споразумения се преразглеждат през цялото време, така че това по отношение на реалностите на изменението на климата не би било по-различно. Помислете за Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата от 1992 г. – първият правно обвързващ договор, подписан от 154 държави, които се ангажират да намалят атмосферните концентрации на парникови газове, за да „предотвратят опасната антропогенна намеса в климатичната система“.
Резултатът от него далеч не беше задоволителен, но ни постави на път към формулирането на Парижкото споразумение през 2015 г. и намирането на начини за постигане на общ напредък в справянето с изменението на климата.
По същия начин, когато става дума за правна рамка за климатичните бежанци, може би няма да договорим обвързващи конвенции днес, може би не и утре. Но можем да започнем да мислим – или да ги преосмисляме – сега.
Дойде моментът да се предвиди разумен и устойчив курс към защита на уязвимите групи от населението, борещи се с последиците от изменението на климата и екологичните бедствия, като същевременно се запазват съществуващите статути на бежанци. Това изисква колективни усилия, обединяващи тези, които са пряко засегнати от изменението на климата, заедно с учени, активисти, международни организации и представители на правителството, за преосмисляне, концептуално и правно, на последиците от създаването на радикално различен подход.
Отчитането на многопластовите предизвикателства на бавно настъпващата промяна на климата може да помогне за разработването на спектър от стратегии, преплитащи управлението на миграцията, защитата на бежанците и екологичните решения за тези, които остават и/или се завръщат. Нашата всеобхватна цел трябва да бъде да предотвратим сърцераздирателното изселване на хора от домовете им неволно, като същевременно гарантираме човешките права на тези, които нямат друг избор освен да напуснат или вече са разселени.
Тези стратегии са в съответствие с предишни споразумения, но също така ни призовават колективно да преосмислим и да се заемем с развиващите се нужди и различни уязвимости както на човечеството, така и на планетата.
Подходите, основани на правата на човека, и изричните правни рамки са от съществено значение за налагането на искове на всички нива на управление и осигуряването на достъп до устойчиво екологично правосъдие. Страхът не може да ръководи нашите решения. Отстояването на човешките права трябва да бъде компасът, който ни води през този сложен политически и климатичен пейзаж.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
