Демокрацията след апартейда в Южна Африка се поддържа от протести

На 27 април Южна Африка отбелязва 30-ата годишнина от края на апартейда, когато ние, южноафриканците, най-сетне спечелихме борбата всички да бъдат приети за равни жители. Ще проведем национални избори единствено месец по-късно, на 29 май.

Всеки избори в Южна Африка са късмет за нас да си напомним, че страната ни принадлежи на всички, които живеят в нея. Но тазгодишното гласоподаване има особено значение.

Това ще бъде късмет да разсъждаваме върху това, което сме научили като нация посредством многочислените си триумфи и неуспехи през последните три десетилетия.

По подигравка на ориста, може би най-важният урок за размисъл е, че изборите, въпреки и значими, са единствено една част от функциониращата народна власт. Всъщност през последните 30 години научихме, че в едно демократично общество същинските резултати зависят от това хората да държат водачите си виновни посредством митинги и образуване на общността, а освен посредством гласоподаване.

Силата на хората работи

Първите многорасови избори в Южна Африка започнаха на 26 април 1994 година Гласуването постави завършек на ръководството на бялото малцинство, изведе Нелсън Мандела на президентския пост и донесе големи позитивни промени в правата на индивида, жилищното настаняване, образованието, опазването на здравето, свободата на придвижване и други.

Впоследствие 27 април стана Ден на свободата и беше избран за формален празник за отбелязване на края на апартейда.

Все отново многорасовите избори не изтриха въздействието на апартейда. Белезите от потисничеството остават, изключително под формата на голямо икономическо неравноправие, с което поредните държавни управления не съумяха да се оправят през последните 30 години. Корупцията също е необятно публикувана, до момента в който даването на съществени услуги е незадоволително.

Наследството на апартейда се крие и в пейзажа на страната, който беше демаркиран посредством сегрегация и отнемане от благосъстоятелност. Едно просто посещаване на плажа, да вземем за пример, провокира мемоари за цветнокожи хора, които се крият в храстите, с цел да избегнат полицията на апартейда, която постанова крайбрежието единствено за бели. Разходката по избран път ни припомня за домовете на чернокожи, цветнокожи и индиански фамилии, разрушени от режима на апартейда, с цел да създадат място за белите квартали. Към днешна дата жилищното неравноправие към момента е значително по расова линия.

Тези действителности значат, че демократичната битка продължава през последните 30 години, като южноафриканците печелят доста от най-значимите промени не посредством гласоподаване, а посредством митинг.

Кампанията за деяние за лекуване от края на 90-те и началото на 2000-те години активизира хората да се обединят и да принудят държавното управление да признае действителността на разпространяването на ХИВ и да обезпечи антиретровирусни медикаменти, до момента в който епидемията от СПИН опустошаваше нацията ни.

През 2005 година група жители на бараки в неофициални селища образува Abahlali baseMjondolo, елементарен социалистически колектив, с цел да изиска жилищни права за безимотни хора, които са били принудително разселени по време на ръководството на апартейда и им е неразрешено да имат благосъстоятелност. Водещата протестна тактика на групата за барикадиране на селища, с цел да се попречи на локалните управляващи да изгонят жителите на колиби, беше толкоз сполучлива, че колективът към този момент има над 100 000 дейни членове и принуди държавните чиновници да зачитат жилищните права.

А през 2015 година студентските протестиращи #FeesMustFall се опълчиха на необикновеното полицейско принуждение в кампуси, с цел да блокират сполучливо плануваните нараствания на образованието от университетите, да накарат държавното управление да усили финансирането за студентите и да принудят студентските проблеми да влязат в националния политически дневен ред.

Това са единствено няколко образеца за протестни дейности, достигнали до първите страници и новинарските излъчвания. Но има съвсем ежедневни демонстрации по толкоз разнообразни въпроси като трудови разногласия, принуждение, учредено на пола, и даване на услуги, които медиите не отразяват толкоз доста, само че са също толкоз значими.

Наистина Южна Африка има един от най-високите проценти на митинги в света, като постоянни демонстрации се организират от 1970 година насам.

Нашата протестна просвета е завещание от годините на апартейда. Апартейдът не завърши, тъй като последователите на бялото предимство на власт развиха съвест. Хората систематично и групово го подкопаваха с нескончаем митинг. Тази традиция продължава и през днешния ден.

Но главната причина да протестираме толкоз доста е елементарна: силата на хората работи. Или както сподели деятелят на общността Бхайиза Мия: „ Истинският митинг е единственият език, който държавното управление схваща. “

Без илюзии

Друг урок от последните 30 години в Южна Африка е в никакъв случай да не одобряваме правата и свободите за даденост. На процедура това значи да бъдете надълбоко цинични към мощните.

В Южна Африка не можем да приемем, че нашите политици, правосъдна система и правоприлагащи органи имат най-хубавия ни интерес. В края на краищата апартейдът беше закон, поддържан и натрапен от страната. Следователно доста от нас също са скептични към днешното положение.

Това е една от аргументите, заради които ръководените от жителите начинания на Южна Африка, ориентирани към мониторинг на бюджета, бистрота, обществена правдивост, корупция и равенство са едни от най-стабилните в света. Наистина, нашите механизми за контрол – в това число правосъдни разногласия, претенции на гражданското общество за бистрота, проверяваща публицистика и обществени демонстрации – са толкоз мощни, че помогнаха за разкриването на ширещата се корупция и завладяването на страната, което докара до свалянето на Джейкъб Зума от президентския пост през 2018 година

Широкото придвижване за търсене на отговорност от Зума акцентира трети урок, който сме научили от 1994 година: Всеки би трябвало да взе участие, с цел да успее демокрацията.

При апартейда нямаше „ бранш на гражданското общество “. Всички – от студенти до профсъюзи до музиканти и стюардеси – се причислиха към битката.

Днешните придвижвания са най-ефективни, когато вземат участие хора от цялото общество, без значение от раса, класа, пол, поданство и възраст. По същия метод локалните старания за взаимопомощ, които обезпечават всичко - от храна до грижи за възрастни хора, демонстрират по какъв начин южноафриканците инстинктивно се сплотяват, с цел да образуват защитна мрежа, когато държавният и частният бранш се провалят.

Все отново не си вършим илюзии по отношение на ужасните условия, в които мнозина в Южна Африка живеят през днешния ден.

Ужасни неща се случиха тук при демокрацията макар опитите ни да държим водачите виновни. Все още няма правдивост за клането в Марикана през 2012 година, когато полицията простреля десетки миньори на платина, настоявайки за умерено нарастване на заплатите. Все още няма правдивост за гибелта на повече от 140 пациенти през 2016 година, откакто бяха преместени в ексцентрични психиатрични заведения в провинция Гаутенг, където бяха изправени пред неуважение и апетит.

Освен това, нашата народна власт дейно сътвори еднопартийно ръководство на национално равнище, като Африканският народен конгрес (АНК) завоюва шест следващи избори от 1994 година насам.

Въпреки че има някои основателни аргументи за многократните победи на ANC, в това число страховете от връщане към апартейда и опасенията по отношение на качествата на други партии да ръководят държавната администрация, не може да се отхвърли, че младата народна власт на Южна Африка страда без голям брой жизнеспособни национални партии.

Но това също може да се промени.

През май ANC за първи път ще се изправи пред съществени национални противници, като Демократичният алианс, левите Борци за икономическа независимост и новата MK партия на Зума се обрисуват като противници, които биха могли да наложат първото ни съдружно държавно управление от началото на демокрацията.

Това е знак, че изборната народна власт в Южна Африка узрява и е почтено да се каже, че митингите и организирането на жителите ни помогнаха да достигнем този крайъгълен камък.

Така че в тази 30-та годишнина от края на апартейда и началото на демокрацията, южноафриканците от всевъзможен генезис ще имат доста да мислят за предишното, сегашното и бъдещето, защото гласуването през май наближава.

Но както през април 1994 година, гласуването ни ще бъде единствено една стъпка.

След това ще се върнем на улиците, правосъдните зали и общности, където тежката ежедневна работа по грижата за нашата народна власт ще продължи.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателите и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.