Демокрацията след апартейда в Южна Африка се поддържа от протести
На 27 април Южна Африка отбелязва 30-ата годишнина от края на апартейда, когато ние, южноафриканците, най-накрая спечелихме битката всички да бъдат признати за равни граждани . Ще проведем национални избори само месец по-късно, на 29 май.
Всеки избори в Южна Африка са шанс за нас да си напомним, че страната ни принадлежи на всички, които живеят в нея. Но тазгодишното гласуване има специално значение.
Това ще бъде шанс да разсъждаваме върху това, което сме научили като нация чрез многобройните си успехи и неуспехи през последните три десетилетия.
По ирония на съдбата, може би най-важният урок за размисъл е, че изборите, макар и важни, са само една част от функциониращата демокрация. Всъщност през последните 30 години научихме, че в едно демократично общество истинските резултати зависят от това хората да държат лидерите си отговорни чрез протести и организиране на общността, а не само чрез гласуване.
Силата на хората работи
Първите многорасови избори в Южна Африка започнаха на 26 април 1994 г. Гласуването сложи край на управлението на бялото малцинство, изведе Нелсън Мандела на президентския пост и донесе огромни положителни промени в правата на човека, жилищното настаняване, образованието, здравеопазването, свободата на движение и др. .
Впоследствие 27 април стана Ден на свободата и беше определен за официален празник за отбелязване на края на апартейда.
Все пак многорасовите избори не изтриха въздействието на апартейда. Белезите от потисничеството остават, особено под формата на огромно икономическо неравенство, с което последователните правителства не успяха да се справят през последните 30 години. Корупцията също е широко разпространена, докато предоставянето на основни услуги е недостатъчно.
Наследството на апартейда се крие и в пейзажа на страната, който беше демаркиран чрез сегрегация и лишаване от собственост. Едно просто посещение на плажа, например, предизвиква спомени за цветнокожи хора, които се крият в храстите, за да избегнат полицията на апартейда, която налага крайбрежието само за бели. Разходката по определен път ни напомня за домовете на чернокожи, цветнокожи и индиански семейства, разрушени от режима на апартейда, за да направят място за белите квартали. Към днешна дата жилищното неравенство все още е до голяма степен по расова линия.
Тези реалности означават, че демократичната борба продължава през последните 30 години, като южноафриканците печелят много от най-значимите промени не чрез гласуване, а чрез протест.
Кампанията за действие за лечение от края на 90-те и началото на 2000-те години мобилизира хората да се обединят и да принудят правителството да признае реалността на разпространението на ХИВ и да осигури антиретровирусни лекарства, докато епидемията от СПИН опустошаваше нацията ни.
През 2005 г. група обитатели на бараки в неофициални селища сформира Abahlali baseMjondolo, обикновен социалистически колектив, за да поиска жилищни права за безимотни хора, които са били насилствено разселени по време на управлението на апартейда и им е забранено да притежават собственост. Водещата протестна стратегия на групата за барикадиране на селища, за да се попречи на местните власти да изгонят обитателите на колиби, беше толкова успешна, че колективът вече има над 100 000 активни членове и принуди правителствените служители да зачитат жилищните права.
А през 2015 г. студентските протестиращи #FeesMustFall се противопоставиха на необичайното полицейско насилие в кампуси, за да блокират успешно планираните увеличения на обучението от университетите, да накарат правителството да увеличи финансирането за студентите и да принудят студентските проблеми да влязат в националния политически дневен ред.
Това са само няколко примера за протестни действия, достигнали до първите страници и новинарските емисии. Но има почти ежедневни демонстрации по толкова различни въпроси като трудови спорове, насилие, основано на пола, и предоставяне на услуги, които медиите не отразяват толкова много, но са също толкова важни.
Наистина Южна Африка има един от най-високите проценти на протести в света, като редовни демонстрации се провеждат от 1970 г. насам.
Нашата протестна култура е наследство от годините на апартейда. Апартейдът не приключи, защото привържениците на бялото превъзходство на власт развиха съвест. Хората систематично и колективно го подкопаваха с продължителен протест. Тази традиция продължава и днес.
Но основната причина да протестираме толкова много е проста: силата на хората работи. Или както каза активистът на общността Бхайиза Мия: „Истинският протест е единственият език, който правителството разбира.“
Без илюзии
Друг урок от последните 30 години в Южна Африка е никога да не приемаме правата и свободите за даденост. На практика това означава да бъдете дълбоко цинични към силните.
В Южна Африка не можем да приемем, че нашите политици, съдебна система и правоприлагащи органи имат най-добрия ни интерес. В края на краищата апартейдът беше закон, поддържан и наложен от държавата. Следователно много от нас също са скептични към днешното състояние.
Това е една от причините, поради които ръководените от гражданите инициативи на Южна Африка, насочени към мониторинг на бюджета, прозрачност, социална справедливост, корупция и равенство са едни от най-стабилните в света. Наистина, нашите механизми за надзор – включително съдебни спорове, искания на гражданското общество за прозрачност, разследваща журналистика и публични демонстрации – са толкова силни, че помогнаха за разкриването на ширещата се корупция и завладяването на държавата, което доведе до свалянето на Джейкъб Зума от президентския пост през 2018 г.
Широкото движение за търсене на отговорност от Зума подчертава трети урок, който сме научили от 1994 г.: Всеки трябва да участва, за да успее демокрацията.
При апартейда нямаше „сектор на гражданското общество“. Всички – от студенти до профсъюзи до музиканти и стюардеси – се присъединиха към борбата.
Днешните движения са най-ефективни, когато участват хора от цялото общество, независимо от раса, класа, пол, гражданство и възраст. По същия начин местните усилия за взаимопомощ, които осигуряват всичко - от храна до грижи за възрастни хора, показват как южноафриканците инстинктивно се обединяват, за да образуват защитна мрежа, когато държавният и частният сектор се провалят.
Все пак не си правим илюзии относно ужасните условия, в които мнозина в Южна Африка живеят днес.
Ужасни неща се случиха тук при демокрацията въпреки опитите ни да държим лидерите отговорни. Все още няма справедливост за клането в Марикана през 2012 г., когато полицията застреля десетки миньори на платина, настоявайки за умерено увеличение на заплатите. Все още няма справедливост за смъртта на повече от 140 пациенти през 2016 г., след като бяха преместени в нестандартни психиатрични заведения в провинция Гаутенг, където бяха изправени пред пренебрежение и глад.
Освен това, нашата демокрация ефективно създаде еднопартийно управление на национално ниво, като Африканският национален конгрес (АНК) спечели шест поредни избори от 1994 г. насам.
Въпреки че има някои основателни причини за многократните победи на ANC, включително страховете от връщане към апартейда и опасенията относно способностите на други партии да управляват държавната бюрокрация, не може да се отрече, че младата демокрация на Южна Африка страда без множество жизнеспособни национални партии.
Но това също може да се промени.
През май ANC за първи път ще се изправи пред сериозни национални съперници, като Демократичният алианс, левите Борци за икономическа свобода и новата MK партия на Зума се очертават като съперници, които биха могли да наложат първото ни коалиционно правителство от началото на демокрацията .
Това е знак, че избирателната демокрация в Южна Африка узрява и е честно да се каже, че протестите и организирането на гражданите ни помогнаха да достигнем този крайъгълен камък.
Така че в тази 30-та годишнина от края на апартейда и началото на демокрацията, южноафриканците от всякакъв произход ще имат много да мислят за миналото, настоящето и бъдещето, тъй като гласуването през май наближава.
Но както през април 1994 г., гласуването ни ще бъде само една стъпка.
След това ще се върнем на улиците, съдебните зали и общности, където тежката ежедневна работа по грижата за нашата демокрация ще продължи.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на авторите и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
