Джо Байдън, Законът за шпионажа и аз

През февруари бях освободен от федерален затвор, откакто излежах 33 месеца за нарушаване на Закона за шпионажа, откакто разкрих класифицирана информация, описваща това, което смятах за висок морал цената на американската стратегия за убийства с дронове. Преди да имам време да се приспособя към света оттатък бетонните стени, бях изумен от новината за отчета на специфичния прокурор Робърт Хър [PDF], в който той излага аргументите, заради които е решил да не повдига обвинявания против президента Джо Байдън за хипотетични нарушавания на същия закон.

Винаги се предизвиквам да чуя, когато Министерството на правораздаването реши да не употребява Закона за шпионажа. Докато мастилото на закона от 1917 година е сухо, той към този момент е бил употребен, с цел да заглуши гласовете на противоречие в цялата страна. Хиляди бяха задържани и наказани в резюме за опълчването им на присъединяване на Америка в най-кървавия спор в човешката история по това време.

Въпреки че някои от най-лошите аспекти на закона от този момент бяха променени, Законът за шпионажа остава главният углавен закон за наказателно гонене на държавни източници, които разчитат на пресата, с цел да разкрият секрети държавни злоупотреби пред обществеността. Решението на чиновници на Министерството на правораздаването да преследват държавните податели на сигнали със Закона за шпионажа е част от съгласувани старания да дадат явен сигнал, че идващият човек, който се осмели да приказва с кореспондент, може да се окаже изправен пред десетилетия затвор.

След като прочетох отчета на специфичния прокурор Хър, бях любопитен да открия приликите сред моя случай и този на следствието против президента. Според отчета президентът Байдън е държал класифицирана информация отвън предпазено оборудване в дома и офиса си – както и аз. Президентът по-късно беседва с кореспондент по отношение на класифицираната информация, която е запазил – още веднъж, както и аз.

Както президентът Байдън, по този начин и аз изразихме пред нашите съответни кореспонденти опасенията, които имахме по отношение на формалната политика на Съединени американски щати – неговата по отношение на несполучливия скок през 2009 година в Афганистан (като вицепрезидент) и моята по отношение на следствията от тази политика. Така че за какво решението да се преследва едното, а не другото?

Според Хър, президентът би бил общопризнат като прекомерно приветлив, с цел да убеди журито във виновност в този случай. Това, че Хър има вяра, че Байдън е доброжелателен човек, който не е имал желание да навреди с дейностите си, е добра причина да не му бъде повдигнато обвиняване. Сравнете това с това, което държавното управление сподели за мен при произнасянето на присъдата ми, като ме упрекна, че заплашвам обществото и ме оприличи на дилър на хероин. Представиха ме не като човек с положителни планове, а като човек, който се пробва да „ се угоди на репортерите “ в името на известността, вместо да работи в публичен интерес.

Хър продължава ловко да заобикаля въпроса за желанието, що се отнася до Закона за шпионажа. Противно на интуицията, законът не изисква доказателство за желание да се навреди на Съединените щати – единствено доказателство, че неоторизираният собственик на информация за националната защита умишлено я резервира и съзнателно я оповестява на някой, който няма право да я получи.

Прокурорите нормално потвърждават това, като показват купчината съглашения за неразкриване на информация, които всеки собственик на позволение би трябвало да подпише, с цел да остане на работа. След като беше определен, Байдън може би в никакъв случай не би трябвало да подпише сходно съглашение, само че – като оставим настрани степента на състрадание – нямаше да отнеме доста, с цел да потвърди, че е знаел, че разкриването на класифицирана информация е нелегално.

Въпреки това Байдън е освободен от куката, тъй като не е желал нищо неприятно. За разлика от това, досъдебните ходатайства на държавното управление по моя случай настояват, че не ми е разрешено да представям доказателства за това, което назова моите „ положителни претекстове “. Страхувайки се, че моите претекстове може да ме накарат да наподобявам прекомерно приветлив на правосъдните заседатели, аз – като всеки различен адресант на сигнали преди мен – бях изработен дейно безсилен заради юридически механически детайлности в метода, по който е написан законът. Тъй като нямах различен избор, бях заставен да се защищавам, с цел да предотвратя безценен развой, който не беше извоюван.

В последна сметка възприятието за виновност, което признах за умишленото даване на информация за националната защита на публицист, беше нищо спрямо големия позор, който изпитах за умишленото присъединяване в програмата за дрон. През 2021 година, едвам седмици откакто бях наказан на федерален затвор, Земари Ахмади и девет членове на фамилията му, множеството от които дребни деца, станаха жертви на неправилно нахлуване с дрон на Съединени американски щати. Пентагонът го назова „ обективен удар “, преди истината да ги принуди безшумно да се оттеглен и да проведат вътрешно следствие, при което не откри никой отговорен за отнетите почтени животи.

Към днешна дата аз съм единственият човек, който е работил в програмата за дронове, който носи отговорност. Не поради ролята ми в него, а поради напъните ми да разкрия смъртоносната истина на обществеността благодарение на публицист.

Искрено се веселя, че президентът Байдън съумя да получи това, което беше отказано на толкоз доста други в прицела на Закона за шпионажа – изгодата от подозрението. Но в случай че Джо Байдън в действителност желае да съобщи типа идеали, които му помогнаха да обезпечи неговото президентство преди всичко, той би употребявал властта си като президент, с цел да помилва подателите на сигнали и да приключи политиката на световната война против тероризма на „ целенасочени “ убийства.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.