Двама братя от Газа, съблечени, подигравани от израелската армия, един пленен
Дейр ел-Балах – През повечето дни Хадер ал-Саеди иска да изпълзи извън кожата си, измъчен от снимките от последния път, когато е видял брат си Мохамед.
„Имам чувството, че губя ума си“, каза Хадер, 21-годишен рибар.
Двамата братя вървяха със семейството си по така наречения „безопасен проход“, който израелските сили казаха на палестинците в Северна Газа да поемат, за да избягат на юг.
Но на кратко разстояние от Уади Газа те откриха десетки израелски танкове, обграждащи пътя Салах ал-Дин – главната магистрала на Газа – със снайперисти, стоящи отгоре.
„Ти си там! Онзи със синята чанта! Ела тук“, извика един от войниците на Мохамед.
След това войникът нареди на Кадер да направи същото. Кадер тръгна към войниците, следвайки брат си, вдигайки личната си карта в едната си ръка.
„Казаха ми да се съблека, така че си свалих дрехите“, каза Кадер. „Принудиха ме да изпразня чантата с дрехи, която нося, както и синята чанта, която имаше Мохамед. След това ми наредиха да вдигна ръце, да се обърна насам-натам.”
Войниците казаха на Мохамед, 18, да направи същото. Имаше и трети мъж, който също беше отделен от тълпата и той също трябваше да се съблече до бельото си.
„Брат ми не се страхуваше от войниците, което ги дразнеше много“, каза Хадер. „Те се хвърлиха на начина, по който вървеше, почти сякаш се разхождаше, и казаха: „Мислите ли, че сте в училищния си двор? Ела тук.“
Мохамед беше отведен от другата страна на изкопа, скрит от погледа. След това войниците казаха на Кадер да се облече.
„Казаха ми, че имам 10 секунди да опаковам чантите, но се изнервих и казах, че не искам дрехите повече“, каза Кадер. „Един от войниците насочи пистолета си към мен и дръпна пръста си върху спусъка. Побързах да събера каквото мога в ръцете си и се обърнах, за да се присъединя към останалата част от движещата се тълпа.“
Това беше последният път, когато видя Мохамед.
В продължение на половин час Кадер вървеше по бельо, докато не настигна майка си Ола, която беше припаднала от притеснение.
„Не исках да си тръгвам“
Три дни по-рано, в петък, 13 октомври, братът на Ола Изат посети къщата им в бежанския лагер Шати, западно от град Газа. Няколко часа след като си тръгна, Ола научи, че е бил убит при израелска въздушна атака.
„Прекарах четири часа в търсене на тялото му в моргата с моя Мохамед“, каза 41-годишната Ола. „Успяхме да го погребем на следващия ден.“
Онзи ден, когато роднините се събраха в къщата на Ола, за да отдадат почитта си, бомбардировките около тях станаха по-интензивни и по-близки. Решиха да се преместят в апартамента на зетя на Ола на приземния етаж,
Но няколко минути по-късно бомбардировката ги достигна.
„Просто си спомням, че нещо тежко падна върху нас“, каза Ола. „Беше хаос. Пълзях на ръце и колене, за да изляза, бос. Видях един от синовете ми Кадер и му казах да намери братята и сестрите си и да се махне.“
Племенникът на Ола Али, братовчед на Мохамед и най-добър приятел, беше убит. Съпругът на сестра й беше в мозъчна смърт и почина в болницата няколко часа по-късно. По-голямата част от блока беше унищожена.
Разширеното семейство – наброяващо повече от 100 души – прекара тази нощ в болница „Ал-Шифа“, спяйки първо до моргата. Но когато израелските военни самолети се насочиха към слънчевите панели на покривите на болницата, тероризирайки десетките хиляди разселени семейства там, съпругът на Ола реши да се премести на юг.
„Не исках да си тръгвам, както и Мохамед, който искаше да остане в болницата и да стане доброволец като медик“, каза Ола. „Но бяхме погребали четирима членове на семейството ми за два дни и домът ни беше разрушен.“
Семейството, заедно с възрастната свекърва на Ола Аида, се натрупаха в колата си и потеглиха, за да се доближат възможно най-близо до „безопасния проход“.
„Мохамед седна в скута ми и аз му прошепнах да не прибързва, защото не искаше да си тръгва“, каза Ола. „Той се усмихна и отговори: „Докато ти си добре, аз ще съм добре.“
Те паркираха колата и се присъединиха към тълпите на улица Салах ал-Дин, но веднага се разделиха, като съпругът на Ола вървеше с бавната крачка на майка си на известно разстояние зад тях.
Тълпата продължаваше да се движи, тъй като израелските войници произволно нареждаха на хората да се приближат до тях и заплашваха всички останали да продължат да вървят, очите им право напред или в противен случай.
Когато войниците наредиха на двамата й сина да пристъпят към тях, Ола замръзна. Други хора минаха покрай нея, предупреждавайки я да продължи да се движи или по друг начин рискува да бъде застреляна. Една жена озъби Ола, че им причинява вреда.
„Казах им, че не мога да продължа, когато двете ми момчета са взети!“ каза Ола. „Бяхме видели мъж, съблечен по бельо, да събира дрехите си и си помислих, че това е, което израелците биха направили на синовете ми, само за да ги унижат. Не знаех какво да правя, как трябва да постъпи една майка в тази ситуация?“
Куршуми в отговор на молбата на баба
Ола и дъщерите й вървяха бавно, рискувайки да поглеждат крадешком тук-там. Когато Кадер най-накрая ги настигна, Ола го зави в едно от дългите палта на сестра си.
Третият мъж, който беше задържан с братята, беше освободен и намери Хадер, като му каза да не се тревожи и че след като му поставиха белезници, завързаха очите и го разпитаха, войниците казаха, че Мохамед ще бъде освободен скоро.
„Чакахме на пътя един час, но нямаше следа от него“, каза Кадер. Точно в този момент баща му и баба му Аида ги настигнали. Когато разбрала какво се е случило, 70-годишната жена се върнала обратно до мястото, където били разположени израелските танкове, и държейки белия си шал в едната си ръка, седнала между два танка и отказа да помръдне, докато Мохамед не бъде освободен. Тя крещеше на войниците, плачеше и молеше войниците да върнат внука й.
„Тя каза, че не се страхува да бъде убита, въпреки че хората се опитаха да я накарат да си тръгне, казвайки, че ще стрелят по нея“, каза Хадер. „След един час снайперистите започнаха да стрелят, принуждавайки хората да се хвърлят на земята.“
Неохотно Аида започна да ходи отново, като вървеше изключително бавно, докато слънцето залезе.
След ходене в продължение на 12 километра (7,5 мили), семейството пристигна в лагера Maghazi замаяно, не вярвайки напълно какво се е случило. Те се обаждаха на Червения кръст много пъти, давайки своите показания и подробности за Мохамед.
Според различни свидетелства на разселени палестинци, които са използвали „безопасния проход“, стотици палестински мъже – и в по-малка степен някои жени и деца – са били арестувани на израелски контролно-пропускателни пунктове, отвлечени и отведени на неизвестни места.
Миналия месец палестинският поет Мосаб Тоха беше сред бягащите от северна Газа и беше отвлечен от израелските сили. Според адвоката по правата на човека Даяна Буту Тоха е бил отведен в затвор в пустинята Накаб (Негев), където е бил разпитван и бит заедно с 200 мъже, отвлечени от Газа. Тоха беше освободен ден по-късно.
Хишам Мхана, говорител на Международния комитет на Червения кръст, каза пред Al Jazeera, че организацията получава много телефонни обаждания от семейства, които ги информират за техни изчезнали или задържани роднини.
„Ние вземаме информацията за задържаното лице и комуникираме с израелската страна, за да видим къде са държани“, каза той, без да разкрива броя на получените обаждания от хора, които се позовават на „безопасния проход“.
„Ако имаме информация от израелска страна, обикновено я споделяме директно със семейството, а не с медиите“, добави той.
„Смятаме, че войниците са го отвели, за да бъде изтезаван и използван като жив щит“, каза Ола, започвайки да плаче тихо. „Иска ми се никога да не напускаме болницата. Имам чувството, че съм предал сина си на израелците.“
Тя си пое дълбоко въздух.
„Мохамед е смел“, каза тя. „Преди да бъдем разселени, той винаги беше в челните редици на помагането на хората в Шати, спасяването на семейства под развалините и оказването на първа помощ на ранените.“
В момента семейството е отседнало в къщата на роднина в Дейр ел-Балах и почти два месеца по-късно нямат представа дали Мохамед е жив или мъртъв.
„Мислех, че войниците искат да претърсят момчето ми, а не да го отвлекат“, каза Ола. „Страхувам се, че са го убили и са оставили тялото му на пътя, както телата на други хора, които видяхме. Мъртви коне, изгорели коли, куфари и чанти и пари по земята. Никой не можеше да вдигне нищо или никого на земята, в противен случай щяха да бъдат застреляни от войниците.
Незнанието какво се е случило с Мохамед е убиване на семейството отвътре навън. Те вече не вярват един на друг, когато се опитват да се утешат, казвайки, че той ще се оправи.
„Не е като израелците да отвлекат рибарите в нормален ден и те да бъдат върнати от Червения кръст след няколко дни“, каза Ола. „Не мога да спя. Едва ям. Как мога, ако не знам дали синът ми спи или яде или дори е жив?“
