Как новото правителство на Пакистан ще управлява съперничеството между САЩ и Китай?
На 3 март Националното събрание на Пакистан избра Шехбаз Шариф от Пакистанската мюсюлманска лига-Наваз (PMLN) за министър-председател за втори път , и му възложи да състави ново коалиционно правителство след едни от най-противоречивите избори в историята на страната.
Изборите на 8 февруари бяха помрачени от твърдения за широкомащабни манипулации и военно влияние, както и от забавени резултати. Подобни обвинения и нередности около националните гласувания не са необичайни в сложната демократична история на Пакистан, но този изборен цикъл отбеляза ново дъно, тъй като почти всички политически партии, макар и в различна степен, повдигнаха обвинения за фалшифициране, поставяйки под въпрос легитимността на целия изборен процес .
В бъдеще новото правителство ще се изправи пред огромен политически натиск у дома. Пакистанската партия Tehreek-I-Insaf (PTI) на бившия премиер Имран Хан, която беше принудена да издигне свои кандидати като независими, след като загуби изборния си символ, се очерта като най-голямата група в Националното събрание с 93 места и се очаква да продължи да агитира както в парламента, така и по улиците. Основният коалиционен партньор на управляващата PMLN, Пакистанската народна партия (PPP), междувременно взе пресметнато решение да се въздържи от заемане на позиция в правителството, оставяйки премиера Шариф и неговата партия единствено отговорни за многото предизвикателства, задаващи се на хоризонта.
С многобройни вътрешни проблеми, включително колеблива икономика, безпрецедентна инфлация и вътрешна сигурност, които са на първо място в дневния ред, новото правителство вероятно няма да има време за губене на фронта на външната политика.
От различни неотложни и важни външнополитически предизвикателства най-значимото и последващо предизвикателство, пред което ще се изправи новото правителство на Шариф, ще бъде запазването на стратегическата автономия на Пакистан и балансирането на отношенията със Съединените щати и Китай на фона на тяхната ескалация съперничество.
В своята встъпителна реч в парламента Шариф обеща, че страната няма да бъде част от голяма игра, намеквайки, че Пакистан няма да се присъедини изключително към САЩ или Китай в техните продължаващи търкания. Въпреки това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, тъй като пространството за маневриране за балансиране на отношенията с двете световни сили бързо се свива.
Признаците на смутни времена бяха видими от доста време, особено с постоянно нарастващата критика на САЩ към китайските инвестиционни проекти в Пакистан в рамките на Китайско-пакистанския икономически коридор (CPEC), водещ проект на амбициозния китайски пояс и Пътна инициатива (BRI).
Напрежението, произтичащо от усилията за постигане на баланс между отношенията със САЩ и Китай, достигна връхната си точка миналата година, когато Пакистан се отказа от виртуалната среща на върха за демокрацията, организирана съвместно от президента на САЩ Джо Байдън, след участие в Международния форум за демокрация в Пекин само седмица по-рано.
В момента двустранните отношения между Пакистан и САЩ са в низходяща спирала. Размерът на американската военна и икономическа подкрепа за Пакистан бързо намалява, особено след изтеглянето на САЩ от Афганистан. Независимо от плиткия и привидно транзакционен характер на двустранните отношения обаче, САЩ остават най-големият експортен пазар за пакистански стоки. Като такова, посоката на пакистанско-американските отношения има материални последици за Исламабад, особено по отношение на навременното одобрение на ключовата следваща програма за заем на Международния валутен фонд. В този контекст новото пакистанско правителство вероятно има желание да подобри тези отношения и да ги пренесе отвъд взаимодействията на повърхностно ниво.
Очевидната незаинтересованост на администрацията на Байдън към предполагаемите изборни нередности в Пакистан служи като мълчаливо потвърждение на нейната готовност да сътрудничи с новото правителство. Въпреки това се очаква пакистанско-американските отношения да останат на сегашното ниво за известно време, тъй като с президентските избори, които са толкова близо, е малко вероятно Вашингтон да промени посоката или да промени значително политиката си към региона през следващите няколко месеца.
Този период на стагнация обаче може да бъде възможност за новото правителство на Шариф да се подготви за бъдещето и да изработи стратегия, която да позволи на двете страни да преместят отношенията си на следващото ниво, да намерят нови области за сътрудничество и преминете през транзакционното състояние на нещата.
Всичко това не означава, че Пакистан може да си позволи да пренебрегне също толкова важните си двустранни отношения с Китай.
Докато помощта от САЩ е от решаващо значение за осигуряване на следващата сделка с МВФ, Пакистан също се нуждае от незабавна финансова подкрепа от Китай, за да стабилизира своята затруднена икономика. С нарастващата инфлация, намаляващите валутни резерви и амбициозното предизборно обещание на PMLN за постигане на ръст от 5 процента на брутния вътрешен продукт (БВП) до края на 2026 г., нуждата на Пакистан от китайска помощ и инвестиции става все по-спешна.
Ето защо мнозина очакват Шариф да направи първото чуждестранно пътуване от втория си мандат на власт в Китай. По време на престоя си в опозиция Шариф остро критикува правителството на PTI за забавяне на работата по проекти, свързани с ръководената от Китай инициатива. Следователно новото му правителство вероятно ще се съсредоточи върху подновяването на тези проекти и осигуряването на допълнителни китайски инвестиции в специални икономически зони (SEZs) за успешната кулминация на втората фаза на CPEC.
В допълнение към икономическата подкрепа, Пакистан разчита на китайска военна помощ, за да изпълни нарастващите си нужди от отбрана. Тъй като индийско-американското стратегическо партньорство продължава да се разширява, Пакистан е готов да задълбочи допълнително своите връзки в областта на отбраната и сигурността с Китай. Китайската помощ също е от решаващо значение за Исламабад в управлението на отношенията със западните му съседи, Афганистан и Иран.
Въпреки това, предизвикателството за новото правителство на Пакистан се крие в избягването на привеждане в съответствие с Китай за сметка на също толкова важните му отношения със САЩ. Поддържането на деликатен баланс между двете е наложително за дипломатическите и стратегически интереси на Пакистан.
Мнозина в Исламабад твърдят, че Пакистан все още може да служи като мост между Вашингтон и Пекин. Независимо от това, задълбочаващото се стратегическо съперничество между САЩ и Китай прави значителни дипломатически успехи, като съдействаното от Пакистан тайно посещение на Хенри Кисинджър в Пекин през 1971 г., много по-трудни за постигане. Тогава Пакистан успя да убеди американския държавен секретар да се качи на самолет, защото Вашингтон трябваше да попречи на Китай да се доближи до съветския лагер в и без това наситената среда на Студената война. Днес, в очите на най-важните политически играчи във Вашингтон, Китай изглежда е изместил Русия като основна заплаха за САЩ. По този начин шансовете Пакистан да улесни положителното помирение между двете глобални сили, да не говорим за трансформация на отношенията като тази, постигната през 1971 г., са почти несъществуващи. Освен това, постигането на такъв дипломатически подвиг би изисквало политическа и икономическа стабилност у дома, нещо, което правителството на Шариф определено няма в момента.
Засега външнополитическият приоритет на Исламабад ще бъде да играе балансираща игра и да задълбочи отношенията с всяка глобална сила колкото е възможно повече, без да разстройва другата.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
