Моята инстинктивна неприязън към новите олимпийски спортове
Всеки, който е прекарал време в гледане на телевизия в Америка, ще бъде запознат с потока от реклами както за нездравословна храна, така и за лекарствата, необходими за противодействие на неизбежните странични ефекти на подуване на корема, газове и запек. По същия начин всички вече големи глобални спортни събития – Световната купа по футбол, Световната купа по ръгби, Олимпийските игри – стават все по-големи и по-раздути: има повече отбори, повече мачове и повече събития. Докато преситените зрители копнеят за телевизионния еквивалент на чистка, олимпийската империя е заета да трупа чиниите ни с BMX колоездене, брейкданс и други неща, насочени към глада на младите хора. Кой знае – през 2028 г. точковата система на десетобоя може да бъде пренастроена, за да включва качеството на селфитата, направени по време на състезание. Може да има и изцяло ново интерактивно събитие, в което онези, които се надяват да присъстват на игрите като зрители, се състезават да намерят последните свободни хотелски стаи на booking.com.
Променящите се времена изискват промяна на форматите и нови стандарти на оценяване. Приветствам намесата на политиката в спорта и предлагам специален медал за спортиста, който излезе с най-радикално безкомпромисното – в смисъла на анодиране – политическо изявление на солидарност, нещо като „Изтезанието е грешно!“ или „Казвам „Не“ на страданието!“
Редовно изпитвам този вид цинично очакване в навечерието на Олимпийските игри. И тогава, когато най-накрая потръгна, в крайна сметка се наяждам от всякакви спортове, които бих изключил, ако съм на власт, на основание, че не са спорт (скейтборд). Сърцето на Игрите винаги ще бъдат онези събития, които подчертават дълбоката първична сила на биологичното, откритите човешки способности и сили: да бягаш (далеч от или в преследване на мамути или други хора), да скачаш или плуваш (през реки) . По принцип, колкото по-наскоро е изобретено необходимото оборудване, толкова по-малко завладяващо е събитието (голф), въпреки че това правило не е безпогрешно (скокът с прът е по-радикално променен от технологията, отколкото всеки друг спорт, с изключение вероятно на тениса). Във връзка с това, победителят в тези спортове може да бъде оценен обективно, ако не с просто око, то с помощта на фино калибрирани часовници или измервателни пръчки. Най-великите моменти в дисциплини, зависещи от естетическата оценка на съдиите – със съпътстващата възможност за пристрастие – настъпват, когато състезател като гимнастичката Симон Байлс разбие всяка възможност за субективното. Другото важно притеснение е, че най-ефективните спортове са тези, за които Олимпиадата е недвусмислен връх (леката атлетика). За разлика от това, олимпийското злато във футбола е толкова без значение, че превръща включването на спорта в загуба на усилия и време: еквивалент на празни калории.
И така, какво остава това за брейкданса? Бих се противопоставил на включването му по същия начин, по който се противопоставям на всяко разхлабване на правилата на граматиката, въпреки че самият аз съм малко неясно кога да използвам „което“ и кога да използвам „това“. Трябва да се поддържа разликата между „по-малко“ и „по-малко“; „уникален“ никога не може да бъде квалифициран. И така: без BMX, без брейкданс, без състезателно бързо изпращане на съобщения. Съпротивлявам се на всякакви езикови промени именно защото се наслаждавам на резултатите от неправилната употреба. По същия начин, по който слушането на Иън Райт да бърка в правилата на английската граматика в мача на деня е едно от удоволствията в живота, аз съм уверен, че брейкдансът ще бъде източник на чисто удоволствие. Но не искам да се институционализира. Не трябва да е на Олимпиадата. И ще бъда залепен за телевизора, гледайки го.
Не и катеренето обаче. Брейкдансът е едновременно общ и състезателен, докато катеренето е само случайно състезателен. Основната – чистата – връзка е между катерача и скалата или планината. На кого му пука дали Алекс Хонълд изкачва коя скала е по-бърза от някой друг? Важното е само, че той оцеля при изкачването, записано през . Беше той срещу смъртта. Състезанието е в противоречие със същността на катеренето, но в спорта в крайна сметка трябва да има победител и губещ. (В решимостта си да разгадае частите от секундата, разделящи първия от втория в 100-метровите спринтове, технологията ни довежда до прага на теоретичната физика.) Оттук и привлекателността на онези случаи, когато останалите двама състезатели в скока на височина или прът трезор, вързан на някаква очевидно ненадмината височина, избират да споделят злато. Именно в моменти като този спортът надхвърля себе си и ефективно се самоотменя – кара ни да гледаме, да искаме още и още.
Последната книга на Джеф Дайър е „Последните дни на Роджър Федерер“, публикувана от Canongate
