Умопомрачителен 7-часов епос за Хитлер получава рядка прожекция

Този уикенд най-горещият билет в Ню Йорк е седемчасов и повече филм за Адолф Хитлер.

Показван единствено един път във Film at Lincoln Center, рядко прожектираният епос на Ханс-Юрген Сиберберг, „ Хитлер, филм от Германия “, съгласно програмистите е разпродаден макар голямото му време за работа (което включва няколко почивки). Това е любопитен тип филм за събития.

Разпространяван от Франсис Форд Копола, той беше пуснат за първи път в Съединените щати през 1980 година, когато също беше пуснат в разпродадени къщи. Вероятно тези фенове са били заинтригувани от големия обсег на неговите упоритости. Печатът на утвърждението на Сюзън Зонтаг беше черешката отгоре; тя го смяташе за шедьовър. „ Има филмът на Syberberg – а по-късно има и другите филми, на които човек се възхищава “, написа тя.

Около 442 минути по-късно, без значение дали публиката излиза от салона, съгласявайки се със Зонтаг, едно нещо остава правилно: Няма нищо сходно.

Разделен на четири елементи, филмът е вагнерианска опера за киселина, формирана от театрални скечове, въодушевени от немския деспот живот. Изображения от класики на немското кино като „ Носферату “ и „ М “ са осеяни с архивни фрагменти от Втората международна война, създавайки халюцинационен колаж, изработен в допълнение дезориентиращ от прояви на Бетовен и припокриващ се роман от потока на съзнанието. Ако тази „ първична терапия с писъци “, както се показва един глас във кино лентата, звучи поразително, това е единствено усет на главозамайващите сили на кино лентата. Syberberg също не беше лишен от възприятие за комизъм: В една сцена парата излиза от статуя на задната част. Надписът гласи: „ Най-големият бой на века. “

Филми, книги и телевизионни излъчвания за Холокоста и нацистка Германия ни умоляват в никакъв случай да не забравяме. Поддържането на паметта за жертвите свежа в съзнанието ни - както и на силите, които са заговорили да извършат сходни зверства - се схваща като историческо обвързване, с цел да не би амнезията да ни осъди на повтаряне. В същото време има несъразмерна фиксация с Хитлер, която придава на сходни произведения тревожно съблазнителна мощ. Помислете за клишето за татковци от предградията, залепени за History Channel, който има наклонност да натъртва на стратегиите за Втората международна война. Или склонността на Холивуд да придава авторитет и значение на филмите за Холокоста, които някои биха нарекли въплъщение на „ стръв за награди “.

Не съм сигурен, че Сибърбърг би харесал Джонатан „ The Zone of Interest “ на Глейзър, един от няколкото скорошни кино лентата, които наподобява интензивно се опълчват на обичайните драми за Холокоста, които разчитат на възторг, като „ Пианистът “ или „ Списъкът на Шиндлер “. От една страна, хипнотичната визия на отказване на Глейзър, в която нацистка двойка прекарва живота си в инсценирано незнание за клането тъкмо зад стените на тяхната благосъстоятелност, отхвърля да пресъздаде насилието в лагера за нашето воайорство. От друга страна, има нещо разочароващо изпипано и морално самодоволно в драмата. Неговите хрумвания за злото като положение на рискова самовглъбеност единствено удостоверяват нашите проклети догатки по отношение на причинителите на най-лошите закононарушения в историята. С други думи, това е филм на ужасите, който разстройва, само че в никакъв случай не наскърбява.