Умопомрачителен 7-часов епос за Хитлер получава рядка прожекция
Този уикенд най-горещият билет в Ню Йорк е седемчасов и повече филм за Адолф Хитлер.
Показван само веднъж във Film at Lincoln Center, рядко прожектираният епос на Ханс-Юрген Сиберберг, „Хитлер, филм от Германия“, според програмистите е разпродаден въпреки огромното му време за работа (което включва няколко почивки). Това е любопитен вид филм за събития.
Разпространяван от Франсис Форд Копола, той беше пуснат за първи път в Съединените щати през 1980 г., когато също беше пуснат в разпродадени къщи. Вероятно тези зрители са били заинтригувани от огромния обхват на неговите амбиции. Печатът на одобрението на Сюзън Зонтаг беше черешката отгоре; тя го смяташе за шедьовър. „Има филмът на Syberberg – а след това има и другите филми, на които човек се възхищава“, написа тя.
Около 442 минути по-късно, независимо дали публиката излиза от салона, съгласявайки се със Зонтаг , едно нещо остава вярно: Няма нищо подобно.
Разделен на четири части, филмът е вагнерианска опера за киселина, съставена от театрални скечове, вдъхновени от германския диктатор живот. Изображения от класики на немското кино като „Носферату“ и „М“ са осеяни с архивни кадри от Втората световна война, създавайки сюрреалистичен колаж, направен допълнително дезориентиращ от изблици на Бетовен и припокриващ се разказ от потока на съзнанието. Ако тази „първична терапия с писъци“, както се изразява един глас във филма, звучи поразително, това е само вкус на главозамайващите сили на филма. Syberberg също не беше лишен от чувство за хумор: В една сцена парата излиза от скулптура на задната част. Надписът гласи: „Най-големият пердах на века.“
Статия за филма Сиберберг представя нацисткия лидер като филмов режисьор. Истинският Хитлер „никога не е посещавал фронта и е гледал войната всяка вечер чрез новинарски хроники“, пише тя, обръщайки внимание на начина, по който образите, дори в документален филм, объркват хватката ни за реалността.Филми, книги и телевизионни предавания за Холокоста и нацистка Германия ни умоляват никога да не забравяме. Поддържането на паметта за жертвите свежа в съзнанието ни - както и на силите, които са заговорили да извършат подобни зверства - се разбира като историческо задължение, за да не би амнезията да ни осъди на повторение. В същото време има прекомерна фиксация с Хитлер, която придава на подобни творби обезпокоително съблазнителна сила. Помислете за клишето за бащи от предградията, залепени за History Channel, който има тенденция да набляга на програмите за Втората световна война. Или склонността на Холивуд да придава престиж и значение на филмите за Холокоста, които някои биха нарекли олицетворение на „примамка за награди“.
Не съм сигурен, че Сибърбърг би харесал Джонатан „The Zone of Interest“ на Глейзър, един от няколкото скорошни филма, които изглежда активно се противопоставят на традиционните драми за Холокоста, които разчитат на патос, като „Пианистът“ или „Списъкът на Шиндлер“. От една страна, хипнотичната визия на отричане на Глейзър, в която нацистка двойка прекарва живота си в инсценирано невежество за клането точно зад стените на тяхната собственост, отказва да пресъздаде насилието в лагера за нашето воайорство. От друга страна, има нещо разочароващо изпипано и морално самодоволно в драмата. Неговите идеи за злото като състояние на екстремна самовглъбеност само потвърждават нашите проклети предположения относно извършителите на най-лошите престъпления в историята. С други думи, това е филм на ужасите, който разстройва, но никога не обижда.
filmlinc.org.
