Борбата между поколенията е губеща политическа стратегия

Говорете с който и да е министър на финансите и ще откриете, че същите два казуса ги държат будни през нощта: геополитическата неустановеност и бейби взрива. Тъй като последната група остарява, те стават все по-скъпи заради пенсионни отговорности и възходящи разноски за опазване на здравето, което предизвиква главоболие на страните.

Различните страни имат разнообразни хрумвания за това кой тъкмо би трябвало да заплати за този проблем. Ако имате модел на доплащане, застрахователните компании поемат част от удара, до момента в който в случай че имате система в английски или италиански жанр, тогава по-голямата част от натиска за увеличение на разноските за опазване на здравето пада върху финансовия министър. Но що се отнася до разноските на пенсионерите, всъщност всички щати са на куката за нещо.

Никой не желае да се върне към свят на по-кратки животи и напредъкът в медицината значи, че ерата, когато малко на брой са оживели след първия си сърдечен удар или инсулт, за благополучие е завършила. Вместо това живеем в ера на скъпи трансплантации и софтуерни интервенции, които ни разрешават да живеем по-дълго — само че на по-висока цена за здравните системи.

Това е предизвикателство за политиците, тъй като по-високите налози и по-големите щати вървят ръка за ръка, а освен тъй като би трябвало първото да заплаща за второто. Здравите хора в средата на живота си, без деца, постоянно ще бъдат чисти вноски, тъй като най-скъпите неща, които ние хората вършим, е да се родим, да се образоваме, да се пенсионираме и да се разболеем, надяваме се в този ред. С други думи, ние сме скъпи, когато сме млади и още веднъж в края на живота си с, да се надяваме, дълга междинна възраст сред тях, през която не сме скъпи. Но колкото повече би трябвало да заплащат тези от нас в тази междинна група, толкоз повече се възмущаваме от това и толкоз повече държавните управления са подтиквани да харчат за нас, с цел да ни държат сладки.

За политиците отдясно това е изключително идеологическо предизвикателство, тъй като никой от тях не се е заел с работата, с цел да направи страната по-голяма. Но това е предизвикателство и за левицата и центъра, тъй като те влагат повече пари в това, което съвсем всички считат за съществени функционалности на страната - отбрана на царството и грижа за възрастните хора. Това значи, че компромисите сред финансирането на това, което може да се счита за незадължителни екстри, и поддържането на икономическа динамичност стават по-брутални. И тъкмо тъй като множеството хора считат защитата и грижите за възрастните хора за съществени отговорности на страната, никой не им е изключително признателен – до момента в който се ядосват, когато са под опасност.

Поради разнообразни аргументи тогава политиците отляво и отдясно могат да бъдат изкушени от примамката да бият пенсионери. Отляво концепцията за късметлията, егоистичния бумер, трупащ благосъстоянието си, е незадълбочено привлекателна цел за преразпределение. Отдясно, рисуването на редиците на пенсионерите като получатели на налозите на гласоподавателите в трудоспособна възраст наподобява, най-малко на хартия, евентуален метод за обезпечаване на поддръжката на последните за понижаване на обсега на държавната пенсия и затова излизане от бягащата пътека на все по-високи налози.

Има зрънце истина в тезата за „ щастливия взрив “ – поредност от еднократни стопански събития в действителност са облагодетелствали това потомство през метод, който никоя предходна или по-късна кохорта не е виждала или няма да види. Но като политическа тактика тя визира един сериозен, централен проблем: множеството хора харесват своите родители и баби и дядовци. На доктрина те биха могли да считат, че един неизвестен „ бумер “ заслужава по-малко разноски, само че те са доста по-неохотни да видят по какъв начин личните им родственици изпитват понижен витален стандарт.

Дори хора, които не обичат възрастните си родители, схващат, че разноските за понижаване на публичното обезпечаване за пенсионираните ще значат увеличение на частното обезпечаване – разноски, които още веднъж ще дойдат от тях. На процедура това би означавало прекосяване от общообществено субсидиране на пенсионерите към субсидиране на равнище домакинство.

Като се има поради, че множеството от нас възнамеряват да остареят и да се пенсионират един ден, ние също по този начин инстинктивно разбираме, че отбраната на днешните пенсионери в последна сметка е добра и за нас. Нещо, което политическата класа наподобява не схваща е, че тъкмо както множеството хора не желаят да вземат пари от родителите си, те също не чакат децата им да вземат пари от тях. Добър метод всеки политик да разбере казуса с антипенсионерската политика е да размени думите „ пенсионер с тройна брава “ с „ мама “ или „ баща “. 

Това не значи, че няма способи да намалите разноските. Добри образци са Италия, която обвързва нарастванията на пенсиите с възходящата дълготрайност на живота, и Обединеното кралство, което изравнява държавната пенсионна възраст за дамите и мъжете. Но сходни решения изискваха ловка политика и съществени причини. Те не бяха реализирани с вярата, че призракът на сграбчващ бумер може да преодолее действителността на обичан родственик.