„В крайна сметка човек свиква с всичко:“ Как украинците се научиха да живеят с войната
Жилищният блок в Днепър изглеждаше така, сякаш някой е отхапал голяма хапка от него. Цели два апартамента на последните етажи бяха унищожени след удар на руските сили с помощта на ирански дрон Shahed рано миналия петък сутринта.
Евгения Циплионкова наблюдаваше с тревога как пожарникарите започнаха да отстраняват масивни бетонни блокове от срутения покрив.
Майка й все още беше под развалините.
Използвайки мръсотията в краката си като платно, 34-годишната Циплионкова нарисува схема на апартамента за пожарникарите, като посочи местоположението на леглото на майка си.
Опитвайки се да види дали може да разпознае тапетите на спалнята на майка си сред отломките, Циплионкова каза: „Майка ми беше метеоролог в Украинските железници.“
„Тя е метеоролог. Тя е“, поправи я приятелят й.
Циплионкова беше увита в дебело, топло одеяло, стискайки чаша горещ чай, дадена й от един от многото доброволци, които бяха нахлули в района малко след стачката.
Тяхното присъствие беше знак за това как украинците са свикнали с реалностите да живеят във война. Днепър, голям град в централна Украйна, не е близо до фронтовата линия, но въпреки това конфликтът се усеща тук ежедневно. Десетки хора бяха убити при атаки в града от началото на пълномащабната инвазия през февруари 2022 г., включително повече от 40, които бяха убити при един удар срещу жилищен блок през януари 2023 г. Ударите срещу жилищни сгради се превърнаха в обичайна част от живота, така че спасителните служби и доброволците знаят точно какво е необходимо непосредствено след нападение.
„Сега сме в състояние на постоянна готовност“, каза Людмила Лашко, ръководител на Днепропетровската регионална организация на Украинското дружество на Червения кръст. Червеният кръст беше една от няколкото неправителствени организации, които опънаха палатки и предлагаха топли напитки, одеяла, супа, както и психологическа и друга помощ на жителите на ударения блок.
„За човек, който е загубил дома си и е избягал от къщата без нищо, водата, храната и нещо, което да се стопли, са най-важните неща“, каза Лашко и добави, че Червеният кръст има денонощни екипи за реагиране.
Веднага щом видят сигнал за аларма или експлозия, засягащи цивилни имоти, те се отправят да помогнат. Миналата година те са били разположени 41 пъти в Днепър, каза Лашко. Те са излизали осем пъти досега тази година. Но въпреки постоянната заплаха, хората в Днепър продължават да преследват живота си. Магазините и ресторантите са отворени, с хора навън. Циплионкова каза, че обмисля да напусне Днепър след началото на войната, но откри, че просто не може да отиде: това е нейният град. „Твърде много го обичам, не можех да си тръгна“, каза тя.
Жана Ведмедиева, главен психолог в Хуманитарната мисия „Пролиска“, неправителствена организация, базирана в Днепър, подчерта, че е важно хората да продължат да живеят въпреки трудностите на войната.
„Всички чакат победа и мир възможно най-скоро, но никой не знае кога ще се случи“, каза тя. „Животът продължава и трябва да живееш тук и сега, въпреки всичко. Опитвам се да подчертая стойността на живота.“
Ведмедиева беше и на мястото на сградата, пострадала при стачката миналия петък, като се разхождаше и проверяваше жителите й, много от които все още са в шок.
Бягството от войната стана невъзможно. С повече от 31 000 войници, убити в конфликта досега, според президента Володимир Зеленски, почти всеки украинец познава някой, който е паднал. Навсякъде има разбито сърце.
Главният път, минаващ през село Демидив, северно от Киев, спря по обяд в четвъртък. Хора от всички възрасти се изпълниха по пътя, докато минаваше погребалната процесия за Александър Савченко, който беше убит миналата седмица в битка в Южна Украйна.
Мнозина носеха украински знамена и много плачеха. С приближаването на шествието всички, включително старци и деца, коленичиха с наведени глави.
Смъртта на Савченко е осмата смърт на местен войник, обявена в Демидов от началото на годината. Процесията се простира на стотици метри, като опечалените в черно вървят рамо до рамо с мъже в униформи, както и хора, които се присъединиха, докато процесията минаваше, за да покажат своята подкрепа.
'Най-трудната част'
През последните години Юлия Мурашкина губи дома си няколко пъти.
Когато конфликтът започна през 2014 г., тя и семейството й трябваше да напуснат дома си в района на Донецк в Източна Украйна. Най-малкото от трите й деца, момче, беше само на няколко месеца.
Семейството се установява в Кремина, град северозападно от Северодонецк в съседната област Луганск. Те почти бяха свикнали да живеят там, когато Русия започна своята пълномащабна инвазия през февруари 2022 г.
„Решихме да отидем в Днепър, защото е близо до дома ни“, каза тя.
Днепър се превърна в огромен център за хора, избягали от окупираните от Русия райони, като Днепропетровска област сега е дом на повече от 460 000 вътрешно разселени хора.
Семейството първоначално намери апартамент, но когато им стана твърде скъпо, се преместиха в приют за разселени семейства.
Това е основно пространство – стелажи за сушене на пране са разположени покрай дългия тъмен коридор, който води към общата кухня. Децата тичат наоколо, хвърляйки се върху големи дивани във входното фоайе, което се удвоява като обща стая.
Синът й, сега на 10 години, все още посещава онлайн уроци в училището си в Кремина, вместо да ходи на училище в Днепър. Мурашкина се надява семейството един ден да се върне в дома си в Кременна – въпреки че няма представа дали къщата им все още стои.
„Най-трудното нещо е да свикнеш с идеята, че не можеш да се върнеш у дома, към обичайния си живот“, каза тя. "Но в крайна сметка човек свиква с всичко."
Около 4,8 милиона украинци са официално регистрирани като вътрешно разселени лица, според данни на Министерството на социалната политика на Украйна.
<
