Windows on the world
Пролетта е официално тук. Дните стават все по-дълги и по-слънчеви и откривам, че се приближавам до големия прозорец в моята трапезария в различни моменти от деня за писане, само за да видя какво се случва в света на моята улица. Точно срещу мен има малко дневно училище и понякога виждам малко селце с деца да се промъкват през широките входни врати. Живея само един етаж над нивото на улицата, така че съм наясно с всеки, който се взира нагоре и ме поглежда назад.
Едно от първите неща, които правя сутрин, е да мина през апартамента си и да дръпна щорите във всяка стая. Да пусне светлината, да, но и в символичен смисъл да пусне света обратно след пашкула на нощта. Имам по-възрастен роднина, който не може да понася щорите да са отворени в предната стая на къщата й заради минувачите, които биха могли да погледнат, така че естествената светлина трябва да идва от другата страна на къщата.
Прозорците са толкова показателни, както в буквален, така и в преносен смисъл, и често съм се чудил какво търси някой от нас, когато надникне през тях. Или какво пречи на някои от нас да дръпнат завесите докрай.
Обичам да попадам на произведения на изкуството, които показват прозорци по някакъв начин, защото смятам, че отбелязвайки как се ангажираме с този прост аспект на архитектурата, който е познат на различните култури и истории , може да ни разкрие известна представа за човешката природа и как живеем в света.
Картината на Марк Шагал от 1913 г. „Париж през прозореца“ е мелодична и причудлива гледка към града, в който той се опитва да създаде нов дом, напуснал Русия преди три години. Използвайки смели основни цветове, приглушени земни кафяви и хладни бели, той изобразява градски пейзаж сякаш през отворен прозорец: Айфеловата кула стои сред жилищни сгради и прозрачна мостра от френски трикольор арки като дъга през хоризонта. Точно под Айфеловата кула няколко фигури се носят хоризонтално. Котка с човешко лице е кацнала на перваза, близо до мъж с две лица, гледащ наляво и надясно.
Гледката към света от гледната точка на Шагал е жизнена, мечтателна и пълна с магически реализъм: интерпретация на това как град, смесен със собствената му история и чувства. Това ме кара да се замисля как нашата гледна точка за света винаги се оформя от това, върху което избираме да се съсредоточим, замъглим или преосмислим в съзнанието си.
Най-често, когато гледам през прозореца на трапезарията, гледам за птици, надявайки се, че някоя от многото, които чувам рано сутрин, ще реши да кацне на перваза на прозореца ми. Или, когато сезонът се променя, наблюдавам клоните на големия чинар с кленови листа, който расте точно пред прозореца ми, търсейки признаци на стиснати пъпки.
В някои отношения, дори когато сме на открито, всички се разхождаме с прозорец на ума, възнамерявайки да видим някои неща, а не други, някои хора, а други не. Подозирам, че това е така, защото нашите интереси, страхове, приоритети и ценности играят роля в това, което виждаме и как виждаме. Чудя се дали следващия път, когато някой от нас погледне през прозореца у дома или на работа, може да предизвика себе си да види нещо, което може би не е забелязал преди. И да останем отворени за всякакви мисли или чувства, които се появяват в умовете ни, докато обръщаме внимание на този нов фокус.
Какво би могъл да ни разкрие такъв на пръв поглед малък експеримент за нас самите и за това как възприемаме света? Къде могат да се отворят прозорците на нашия ум?
Заинтригуван съм от картината от 15-ти век „Четещ човек (Свети Иво?)“, от работилницата на фламандския художник Рогиер ван дер Вейден. Тъмнокос мъж, смятан от някои за свети Иво, стои на преден план на картината и чете писмо с дълбока концентрация, сякаш погълнат от вътрешността си. Горната част на тялото му заема по-голямата част от кадъра и изглежда почти непропорционална на прозореца на заден план. През този частично отворен прозорец виждаме цял пейзаж с град, мост и замък. Гребна лодка се плъзга по далечно езеро, има ездачи на коне, а през долния ляв ъгъл на прозореца виждаме хора, които се срещат, може би ухажват, под дърветата на морава. Сцената изглежда спокойна и безпроблемна. Явният контраст между вътрешното и външното пространство на тази картина ме кара да се замисля как в един и същи град никога не знаем през какво преминава някое домакинство, дори на нашата улица.
Преди няколко седмици бях на гости при човек, който живееше на 19-ия етаж на жилищна сграда точно в сърцето на Ню Йорк. От прозореца на хола й се откриваше невероятна гледка към околните многоетажни жилищни сгради, които, тъй като беше нощ, бяха осветени от ред след ред светещи жълти прозорци. Постоянно си мислех как всеки от тези прозорци съдържа малък свят, пълен с радости и скърби, предизвикателства и празненства. Всичко се случва едновременно.
Това ме накара да се чудя за световете в собствената ми жилищна сграда, където има само 12 апартамента, и колко малко познавах съседите си. С повече размисъл изглеждаше жалко да живееш в такава близост с други, без непременно да имаш някакво чувство за общност. Не съм сигурен какво точно предлагам, защото очевидно има какво да се каже за зачитането на личния живот на хората, но се чудя дали можем да бъдем по-любопитни за живота на тези, с които споделяме сгради и улици, да не говорим цели градове.
Поразен съм от използването на прозореца в картината „Тих ум“ от 2021 г. на американската художничка Даниел Маккини. Жена седи кацнала на перваза между панелите на отворен прозорец. Лицето й е обърнато към зрителя, но очите й са сведени надолу, така че тя е затворена за нас, а изглежда и за външния свят. Но тялото й е частично отвън и частично отвътре. Тя съществува между пространствата. В едната си ръка тя държи цигара, а в другата огърлица с висулка с кръст. Зад нея се появява тъмен градски пейзаж, докато вътре в ярко осветената стая на стената виси картина на Христос или Дева Мария. Озадачен съм от тази красива картина, защото ме принуждава да мисля за прозорците като символи на възможности, прагове към множество различни светове, които можем да обитаваме едновременно, дори ако това изисква известно тихо обмисляне как да го направим.
Както картината на Макини, така и картината на ван дер Уейден ни карат да обмислим как се ориентираме между личните сфери, които изграждаме и обитаваме, и нашата по-широка среда, върху която имаме по-малко контрол. Прозорците, както са представени в тези произведения, са портали към външния свят, които ни канят да помислим как искаме или трябва да се ангажираме с него. И в този процес подобни съображения могат да отворят прозорци и в нашия вътрешен живот.
Изпратете имейл на Enuma или я последвайте в X
Научете първо за най-новите ни истории — следвайте @FTWeekend в Instagram и X и се абонирайте за нашия подкаст Живот и изкуство, където и да слушате
