Израел уби нашите мечти, но неговият геноцид не можа да ни победи
Току-що бях почнал третата си година, изучавайки британски превод в университета, когато стартира войната. Настъплението прекатурна живота ми – изтри цветовете, разруши фантазиите и пречупи духа ми. Университетското обучение – центърът на моя живот и упоритост – спря. Самата Газа спря измежду невиждани опустошения.
Както всички фамилии в Газа, фамилията ми и аз страдахме доста по време на тази война. Две години геноцид ни ограби здравето и възприятието за непоклатимост. Бяхме принудени да бягаме 10 пъти, движейки се от северна Газа до Хан Юнис на юг, по-късно до Рафа, по-късно до Дейр ел-Балах в централна Газа. След повече от година се върнахме в град Газа, единствено с цел да бъдем преместени още веднъж в Хан Юнис осем месеца след завръщането ни. Домът ни беше мощно повреден; в този момент сме принудени да живеем в него, с брезенти вместо стени.
През лятото на 2024 година университетите бяха отворени още веднъж, само че единствено за онлайн образование. Регистрирах се не тъй като към момента имах вяра, че мога да осъществя фантазията си да бъда помощник, а тъй като желаех да завърша започнатото.
Завърших третата си година – годината, която трябваше да ме оформи като предстоящ учител – от една палатка, употребявайки неустойчив интернет.
През февруари стартира последната ми година. Няколко месеца по-късно апетит ни удари. Здравето ми стартира да се утежнява заради неналичието на храна, разселването и непрекъснатия боязън от бомбардировки. Загубих близо 15 кг при неочакван, вреден припадък на загуба на тегло. Тялото ми стана нежно и непрекъснато бях зашеметен заради неналичието на храна. В един миг имахме единствено едно хранене в средата на деня, такова, което надали беше задоволително, с цел да нахраним бебе. Виждах по какъв начин ключиците ми стават все по-изпъкнали, когато гладът се утежни.
Също по този начин започнах да виждам сериозната загуба на тегло на членовете на фамилията ми, изключително на майка ми. Имаше моменти, в които усещах, че сме на ръба да я загубим. Започнах да се опасявам да остана безсънен след 20:00, страхувайки се от глада, който непрекъснато усещах.
Въпреки всички компликации, взех решение да не разреша на войната да ме пречупи. Непрекъснато си напомнях, че Газа е земята на всичко и че това, което има значение, е „ в този момент “.
Една вечер взех решение да стартира личен план – в случай че не можех да запаля мозъците със познания, можех да запаля телефони – или да ги заредя. Споделих със фамилията си концепцията да пускам дребен план за зареждане на телефон благодарение на дребен слънчев панел и те изцяло ме поддържаха. На идната заран написах на лист хартия: „ Точка за зареждане на телефон “ и го окачих пред палатката ни и стартира кариерата ми като притежател на бизнес за зареждане на телефони.
Направих номерирани карти и ги прикрепих към всеки телефон, с цел да подсигурявам, че никой не се губи. Дните ми се извършиха с гласове, викащи: „ Шахед, по какъв начин е телефонен номер 7? “ Външно се усмихвах, само че вътрешно изпитвах дълбока болежка – болката, че в никакъв случай не съм си представял, че последната ми година в университета ще наподобява по този начин.
Борих се с облачно време, прекалено много телефони и последни изпити. Всеки преминаващ облак, който блокираше слънцето, прекъсваше зареждането, защото нямах огромна батерия за предпазване. В тези моменти плачех от безсилие и беззащитност.
Всеки ден печелех към $10, задоволително, с цел да си купя интернет карти и елементарни неща, които в миналото одобрявах за даденост, като пакет чипс или кутия сок. Седях там, гледах по какъв начин телефоните се зареждат, мислейки си: Това трябваше да е моето време, моето време като помощник в университета.
Взех последните си изпити през октомври, до момента в който бях заобиколен от телефони, които не се зареждаха заради облачно небе, сълзи, стичащи се по лицето ми.
Аз съм един от стотиците хиляди младежи в Газа, които отхвърлят да разрешат на войната да напише края на нашия истории.
Образованието е нашата форма на съпротива; по тази причина окупацията се стремеше да го заличи. Надяваше се да ни изпрати в мрака на незнанието, унинието и примирението.
И въпреки всичко младежта на Газа остава непобедена. Продължихме да следваме нашето обучение онлайн, борейки се с непрекъснати спирания на интернет. Продължаваме да устояваме себе си и фамилиите си, колкото можем – някои продават храна на дребни улични щандове, други оферират частни уроци или стартират дребен бизнес.
Много аплайват за стипендии, с цел да могат да продължат образованието си в чужбина.
Всичко това е доказателство, че младежите в Газа обичат живота, обичат родината си и са решени да я възстановят, не такава, каквато беше в миналото, а даже по-добра.
Аз съм. в този момент аплайвам за стипендии отвън Газа, с цел да продължа магистърската си степен. Искам да отида в чужбина, да изучавам и по-късно да се върна един ден не с цел да зареждам телефони, а с цел да зареждам мозъци. Ако бъда признат, ще предам моя дребен план за зареждане на телефона на по-малкия ми брат Анас, чиято фантазия е да стане публицист, с цел да споделя истината за Газа и нейния народ.
Той и аз, както и останалите наши връстници в Газа, отхвърляме да се откажем.
Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Ал Джазира.
